Една лична бележка: по принцип не харесвам неговия стил – импозантен рисунък, насилена тържественост, парадни жестове - това често идва в повече.
Но трябва да призная, тази картина има забележителна композиция. Жестът на Сократ отваря картинното пространство нагоре и е в странен контраст със скупчените и същевременно разбягващи се фигури на учениците около него. Те изглеждат същевременно привлечени и отблъснати от насъщността на смъртта. И наред с това е очевидно, че те остават в плоскостта на тукашното. Сократ, спокойно надвесил ръка над чашата с отровата и леко надигащ се, го напуска. Той дори вече не е тук – положението на тялото му, което може да се предугади от фигурите около него, сякаш е само рудимент от един предишен момент.
Групата в дъното на коридора представлява интересно решение. Изкачвайки се бавно по стълбите, третата фигура е обърнала лице към наблюдателя и поздравява с ръка сякаш само за да напомни, че всички ние сме пътници, макар и, за разлика от Сократ, по обиколен път. Тази откровена заявка към зрителя едновременно въвлича и дистанцира. Наблюдателят е заговорен и ангажиран в причастност (позиция) спрямо акта на смъртта и ... безсмъртието.
Образът на Сократ допуска подобно представяне – той може да бъде и патетичен и ироничен без да пострада нито един от двата елемента на интелектуалното му присъствие. Тази картина в замисъла си задължава към четене на Платоновия диалог Федон, това е картина, която необходимо върви с текст.
