Опитът за несвободата е най-непосредственото доказателство за човешката свобода. Защото едно същество, което е изцяло потопено в природната необходимост и е напълно уловено в мрежата на собствените си условни рефлекси, не би имало достъп до позиция, от която да се прецени като несвободно.
А фактът, че ние преценяваме себе си като несвободни, сочи, че ние имаме достъп до подобна позиция и това е тази на свободата. Свободата е колкото насъщност, толкова и изискване.
"То [човешкото съществуване] прилича на тичането на човек, хукнал по нанадолнище, който, за да спре, трябва да падне, и се задържа на крака само като продължава да бяга."
Щопенхауер, Парерга и паралипомена
Шопенхауер много добре улавя обстоятелството, че поривът, инстинктът, нагонът по принцип са без-обектни, т.е. на тях им липсва обект или както Кант би се изразил: липсва им материя на искането (волеизлеянието).
Поради това спирането при някакъв конкретен обект в света винаги е свързано с загуба на равновесието и евентуално падане.
На френски има един израз gagner se vie, който означава печеля хляба си, издържам се. Буквалното значение на израза обаче е: "печеля живота си".
Сега, ако схванем буквалното значение в неговата метафорика, можем да кажем, че има нещо много вярно в идеята, че животът би трябвало постоянно да бъде печелен. В противен случай той би се онищоствил в своята непосредственост, той би се загубил именно като живот.
Подобно на културните растения, човешкият живот никога не е саморасъл. Въпросното опосредяване обаче носи в себе си както ценност, така и опасност. Човек не би трябвало да отдава прекомерно значение на инструментите за поддържане на живота.
Би било добре да помним Платоновото: да се учим да умираме.
Интелектът (на дивия човек) не е надхвърлял суетата му.
Русо
Русо явно счита, че една от най-силните мотивации в употребата и развитието на интелекта е суетата (vanité), т.е. - e социална по своя характер.
При все че Русо може да се разглежда като първия критик на Просвещението, тук виждаме една загриженост, която е обаче изконно Просвещенска по своя характер - загриженост за това, че интелектът (разумът) може да бъде доведен до това да изпълнява само една инструментална функция по отношение на желанията ни.
Човек трябва малко от малко да познава себе си, за да знае какво може да очаква от света. По отношение на това скромно и дисциплинирано самопознание най-опасни са фразите от типа: "Аз знам какво искам!".
Човек никога не знае какво иска, най-малкото защото той няма ясен поглед върху съвкупността на желанията, които потенциално могат да израстнат иззад гърба му, както и няма идея за приоритетите, които би им дал при определени контексти и ситуации.
Хетерономията на желанията обикновено експроприира автономията на изборите (т.е. исканията). От онова: "Знам какво искам!" обикновено остава само разсъдъчната по форма черупка на една самонадеяна прокламация.
Русо различава между два вида самолюбие: amour de soi и amour propre. Първото се състои в естествената ни грижа за себе си и за основните ни потребности, докато второто е изцяло социална страст - желанието ни да се любуваме на себе си през очите на другите и съответно да се самоутвърждаваме и налагаме над тях.
Кант следва в това отношение Русо, при което в Критика на практическия разум той разграничава между 1) Eigenliebe (естествено себелюбие), съответстващо на amour se soi и 2) Wohlgefallen an sich (самомнение, самолюбие, арогантност), съответстващо на amour propre. Кант добавя, че съзнанието за моралния закон следва само да ограничи себелюбието, но трябва напълно да унищожи арогантността.
Русо и Кант са прави в това, че amour propre / arrogantia е самоизяждаща страст - тя никога не може да намери удовлетворение, защото човек никога не може да е сигурен, че желаният свой образ, който той търси да види в очите на другите, е действително там.
Според Кант в Антропологията, самолюбието стои в основата на трите студени (фригидни) страсти: властолюбие, тщеславие, алчност. Кант ги нарича фригидни, защото те не търсят моментно удовлетворение - а те са планомерни, търпеливи, подмолни. Русо от своя страна свързва самоизяждащите аспекти на amour propre най-вече със завистта и ресантимента.
Най-крайният грях [за Кант] е да потъпкваш и унижаваш друго човешко същество, да третираш другото човешко същество така, сякаш то не е автор на ценности.
И. Бърлин
И. Бърлин е често твърде разнопосочен в акцентите си, но във втората част на формулировката си той е изразил нещо много важно - това, че човекът (или разумното същество изобщо) следва да се разбира като субект на ценности. В случая ценност е много важно понятие, защото то свързва рационалността (стига тя да не е инструментална) с доброто, което е въпрос на морала и предмет на моралната философия.
В този ход на мисли трябва да се подчертае, че Макс Вебер е силно повлиян от Кант, когато дефинира ценностно-рационалното действие като онова действие, което намира смисъл в самото свое извършване, а не в търсения резултат. Чрез това Вебер вече в социален план удостоверява наличието на една рационалност, която не е инструментална, а е ценностно-обусловена.
Не е възможно [политическото тяло] да иска да навреди на всички свои членове и ние ще видим по-нататък, че то не може да вреди никому в частност.
Русо, За обществения договор
Това е нормативно (а не релевантно към факти) изказване на Русо - вредата не е възможна, само когато политическото тяло е конституирано според природата си.
Перверзията на последствията е, че някои професионални революционери взимат тази идея на Русо и я обръщат, имайки предвид, че държавата е невъзможно да навреди на гражданите, защото тя винаги знае какво е правилното за тях - и всъщност дори вредейки им, тя всъщност ги поправя и спасява от тях самите.
Дано са повече лишените от тежки сънища упокои на ума и същевременно - насърченията на любовта.
Из операта Олимпиада на Перголези (1735):
Болестта партикуларизира. Тя те прави и частен и частичен, защото те фиксира върху собственото ти тяло и неговите функции. Болестта партикуларизира и защото рязко ограничава възможните контакти със света и другите хора.
Болестта партикуларизира и защото несподелимостта на болката те капсулира във фалшив балон, създаден изключително от интензивни усещания и фантазми индуцирани от тях.
Същото може да се каже дори и в по-голяма степен и за болестта в преносен смисъл, болката за умиране, отчаянието (hic - препратка към Киркегор).
Английската дума bigotry може да се преведе както като тесногръдие, така и като фанатизъм, но няма точно съответствие на български. Идва от френската дума bigot, чието значение Larousse дефинира като: човек, който притежава отдаденост към нещо, която е едновременно тясна (ограничена) и прекомерна.
Това е много точно определение - колкото е по-тесен хоризонтът ти и по-втвърдена вярата в непогрешимостта на собствените ти възгледи, толкова е по-екцесивно упорството да се придържаш към тях.
Фанатизмът намира своя най-верен съюзник в тесногръдието.
В стойката ѝ имаше и грация, и тайнственост, сякаш тя бе символ на нещо.
Джеймс Джойс, Мъртвите
Ние не сме в състояние да разчитаме нещата в света другояче освен като символи. Това съответства на Хайдегеровата структура на разбирането "a като b". При това на второто място (на мястото на, бихме могли да кажем, "символа") стои неизчерпаемият контекст, съобразно който дадено нещо става смислено за нас. Неизчерпаемостта на последния задава и неговата "тайнственост" съгласно думите на Джойс.
Думите "сякаш тя бе символ на нещо" обаче горе означават и нещо повече: ние не само сме склонни да я виждаме като символ, но и не искаме да се откажем от това. Ние искаме да запазим нашето като [...] виждане, държим на него.
Животът е склонен да се самоопровергава, ето защо смъртта е естествена част от него.
Това твърдение не подлежи на верификация (нито на фалсификация), ето защо ако го обърнем няма да загубим много от убедителността му:
Смъртта е склонна да се самоопровергава, ето защо животът е естествена част от нея.
Българската дума за полза идва да каже, че нещо е полезно за друго нещо, т.е. че то има инструментална стойност с оглед на постигането на това друго. Английският термин utility има и едно далеч по-непосредствено значение - в икономически план той обозначава способността на дадена стока или продукт да удовлетворява потребностите или нуждите на потребителя. Утилитаристите използват термина с оглед на това второто, консумативно значение, при това без да се включва инструментален акцент. - Utlity притежават онези неща, действия или бездействия*, които непосредствено биха могли да доведат до изпитването на някакво удоволствие (pleasure) или до освобождаването от някаква болка (pain).
В този смисъл дори и маструбацията има своята утилитарна стойност (utility), без заедно с това утилитаристите да искат да кажат, че тя е полезна (useful) за нещо, например за здравето или за чувството за собствено достойнство.
______________
* Всъщност не съм убеден, че утилитаристите ще искат да разширят потенциалните носители на полза (utility) и извън класа на обектите (стоките, благата) в света. Бентам казва: "Ползата е онова качество в даден обект, съобразно което той има тенденцията да продуцира изгода, предимство, удоволствие, добро, щастие или да предотвратява неуспех, болка, зло, нещастие." (Цитатът е от Въведение в принципите на морала и законодателството.)
Навремето, по повод на един пасаж от Казандзакис, ми бе хрумнал един нов термин - пандемония.
Макар че поводът и контекстът у Казандзакис да бе напълно позитивен, можем да схващаме подобен израз и в изцяло негативен смисъл. В този план пандемония ще е събранието на всички демони с тяхното специфично разноезичие и оргиастична еуфория. Това е метафора, която може много добре да опише съвременната ситуация в социалните медии, особено в контекста на вирусната пандемия.
Съвременният свят в неговия социално-виртуален вариант може да се схване като една пандемония от страхове, конспиративни теории, злоба, слюнки, неудовлетвореност. - Властва едно убеждение: Виновните са всички други, невинни жертви можем да сме само ние.
Защо за хора, които не са юристи и нямат съответната школовка, е трудно да четат и осмислят клаузи на договор? Защото зад абстрактния характер на формулировките те не могат да провидят многообразието на възможните казуси, които ще попаднат под тях. Т.е. иззад сухотата на фразата съвсем не изникват възможните житейски ситуации, които биха били релевантни за правилото.
Т.е. това, което им липсва съвсем не е общото правило, а многообразието на материала, който би могъл да се подведе под него. Този недоимък се основава и на липсата на съответен житейски опит. Невъзможно е всеки от нас да е попадал в цялото множество от ситуации, които е пригоден да адресира един формален договор.
Тук съответно не става дума за недостиг на способност за съждение или на интелект, а за неспособност от страна на индивидуален човек, разчитащ само на ограничен опит, да бъде предвидено богатството на живота. Ето защо познаването на прецедентите е толкова важно - защото човек не би могъл да се справи с новото без да познава аналогични случаи от старото.
Способността за преценка, за да може да функционира пълноценно, трябва да се основава върху владеенето на огромен материал от аналогични казуси.
Културата в този смисъл би могла да бъде схваната като колективна памет за партикуларни случаи, които се намират в аналогична връзка спрямо многообразието на настоящето.
Ако някой направи някому добро неволно, заслужава ли той похвала?
От строго морална гледна точка - не, защото доброто дело ще е напълно случаен резултат от неговото действие. Т.е. от строго морална перспектива понятието "морален късмет" (moral luck) е contradictio in adjecto (вътрешно противоречиво).
И въпреки това в обществото често са възхвалявани действия, чийто добър резултат не е бил търсен от самите деятели. И тук е разбираемо защо Мефистофел, който казва за себе си, че вечно зло желае, а все добро твори - ще е в социален план много позитивна фигура, обичан и възхваляван от всички.
Можем да заключим, че понятието "морален късмет" е резонно само в социален план. При това тук става дума за твърде съмнителна резонност, която обикновено е и натоварена с много лицемерие. - Последното ще е вярно например в случай, че Мефистофел се окаже такъв, че да парадира с добрия резултат от своите действия. Или пък ако се окаже заобиколен от такива люде, които знаят природата му, но въпреки това продължават да го хвалят.
Пояснение: Понятието "морален късмет" често се използва в негативен контекст. Да вземем известния мисловен експеримент относно двамата пияни, които се качват в колите си за да се приберат в къщи. Първият удря пешеходец, а вторият се прибира без инцидент. Макар че двамата носят еднаква отговорност, че шофират пияни, вторият има "морален късмет", че не му се е изпречил някой на пътя.
Когато бях студент, мислех, че философията опира до притежаването на светоглед, който, разбира се, е обоснован рационално.
Впоследствие разбрах, че това е илюзорна надежда. Невъзможно е да формираш непротиворечив светоглед, мислейки рационално и критически. Можеш, само ако вече си се отказал от мисленето. Но това вече ще е не философия, а фанатизъм.
Пъзелът не може да бъде нареден рационално без остатък. Винаги ще останат както излишни, така и липсващи елементи.
Няма финална картина, която да е била подготвена предварително чрез промисъл.
Ако някой иска чрез изчисление или статистика да достигне до качествено определена информация, той трябва a priori да е заложил качествени критерии.
Преходът от качествено определена информация към нормативни (ценностни) твърдения също би трябвало да е подготвен a priori.
Има една градация от количество, през качество към ценност, която винаги би трябвало да е подготвена откъм следващото (т.е. откъм по-висшето) ниво.
"Правата линия е най-късото разстояние между две точки."
В живота обаче подобни геометрически аксиоми не важат. Не само защото в живота всичко е приближение (апроксимация). Не само защото в живота има нещо, което бихме могли да наречем неповторимо своеобразие на релефа. А и поради специфичната дължина на човешките стъпки. Както казваше Ницше, ако бяхме способни на гигантски крачки, щяхме да стъпваме само от връх на връх.
Щяхме да загърбим низините в живота...
В термина диалектика (диа-лектика), има една множественост на аспектите. Тяхното единство обаче е много трудно за реконструиране.
Всички тези моменти присъстват:
1. диалога
2. антиномичността
3. синтетичността
4. граничността на логическото
5. снемането, което е и възхождане
6. мейевтиката
С оглед на последния момент диалектиката може да е не просто метод, а и лично преживяване на смисъл
Това, което винаги не ни достига, е самоирония. Съвременният човек страда от един еснафски хюбрис, колкото и парадоксално да звучи подобно словосъчетание.
Из Дневници на Маурицио де Агостини
Една от функцията на парите е да съхраняват стойност с времето. Естествено тази функция ще е накърнена, ако е налице твърде висока инфлация.
Ценностите за разлика от това не подлежат на инфлация, просто защото те изобщо не са пригодни за съхранение.
Ценността трябва постоянно да бъде реализирана с действия, в противен случай тя просто ще отсъства от нашия свят. Ценността не може да бъде вложена в банка или затворена в сейф, нейните носители са хорските действия.
P.S. Ако някой пожелае да се изрази метафорично и каже, че през дадено време или определена епоха някои ценности (например солидарността или свободата) са подложени на инфлация, с това той иска да каже, че те все по-малко намират израз в действията на хората. Това не означава, че самите ценности са обезценени - тяхната "стойност" не се е променила ни на йота; по-скоро означава, че социалната среда и конюнктурата е такава, че не стимулира изявата им в действията на хората.
Допълнително: един мой предишен текст свързан с темата.
Силата, дефинирана прагматически, е степента от усилие, нужно за да постигнеш нещо. Ако полагането на въпросната степен на усилие е отвъд възможностите ти, тогава нещото е преко силите ти. Всяка сила може да бъде интензифицирана от подходящ инструмент, например лост, сопа или парен чук.
Но така силата е дефинирана иперсонално. Какво става, ако силата е насочена срещу друг човек? Това собствено означава - срещу друго разумно същество? В такъв случай силата отрича способността на разума да свърши нещо, например посредством разговор и дискусия. Погледнато от позицията на силата, разумът представлява специфична инстанция на безсилие.
Бихме могли наистина да кажем: Ролята на разума е в подбора и изработването на подходящи инструменти за интензифициране на силата. Но това приписва служебна функция на разума, присъща по-скоро на разсъдъка. Разумът е най-вече коректив по отношение на ценностната адекватност на целите, които си поставяме. В този смисъл разумът предпочита да проектира власт пред това да развърза, да освобождава сила.
Властта може да се упражнява и без прилагането на сила. Но властта предполага както възможността, така и оправдаността (т.е. легитимността) на прилагането ѝ. За последното властта се нуждае и от авторитет. Но авторитетът е всъщност онова, което прави прилагането на сила от страна на властта редундантно, т.е. излишно и прекомерно.
Прилагането на сила може да срине авторитета, но да усили страха (в това число и у субекта на силата). А страхът е най-опасният враг на разума.
"Всеки е бил жив няколко часа преди да умре."
Любопитно е, дали това твърдение представлява синтетична или аналитична истина. Въпреки че то частично следва от дефинициите на това да си жив или мъртъв, определенията по време (както в случая преди) съдържат в себе си синтетични отношения. Аргумент в полза на това е и обстоятелството, че като цяло темпоралните отношения не подлежат на пълна логическа формализация.
Кант вероятно би казал, че независимо от това, че въпросното твърдение не е аналитична истина, то все пак е априорна такава, защото се основава както на анализа на съдържащите се в него понятия, така и на априорни отношения по време.
Представката все- (например в думите все-общ, все-обхватен) може да има две различни значения - всички конституенти на едно цяло или всички елементи от един клас. Разликата е, че конституентите не са взаимозаменяеми, защото те могат да изпълняват коренно различна функция в цялото, докато елементите, поне с оглед на принадлежността към класа, се взимат като хомогенни и съответно като взаимо-заменими.
Цялото не може да бъде сведено до всичко. Това е водещият мотив на всяка метафизика.
N. B. Това разграничение е свързано с подразделението у Кант на категориите на математически и динамически. Всичко е математическо понятие, цяло е динамическо.
Тези дни, в едно от по-затънтените кътчета в Морската градина на Бургас попаднах на скулптура, при която първата и непринудена асоциация бе: "Утробата като ковчег".
В тази посока на мисли, можем да кажем, че ковчегът е много тясно примесен с огрганиката на живота, в целия негов ход, още като се започне от там, че той (ковчегът) е осъразмерен - и пригоден към - тялото.
Смъртта е нещо далеч по-чисто, непримесено и благородно...
Формулиран така, този класически от схоластическата философия насам въпрос относно приоритета на волята или на интелекта, като че ли предопределя отговора в определена посока. Склонни сме да отговорим: "Разбира се, че избираме онова, което желаем. Какъв по-силен мотив за нашите избори би могъл да има от непосредствеността на желанията?"
Но желанията поради техния волатилен или бихме могли да кажем летлив характер - дори и подсилени от определени склонности - не биха могли да осигурят устойчивостта на една жизнена траектория. Хората, които претендират, че "знаят какво искат", са водени не толкова от емоции или афекти, а от убеждения и обсесии, които демонстрират разсъдъчен характер. Техният "жизнен избор" е като че ли само вторично афектиран от едно неосъзнато упорство и от страха да бъдат неуспешни.
Амбициозните хора впрочем са водени не от разум, а от един инструментален интелект, който поради своята тенденциозност е склонен да изпадне до нивото на най-обсесивните нагласи. Приоритетът на разсъдъчните избори над желанията не е пътят на спасението.
Не бързай! - Няма да успееш да изпревариш себе си. А дори и да успееш, ще ти е тъжно да гледаш как се носиш отзад.
Из Дневник на Маурицио де Агостини
Френската дума за лице (не в юридическия или административен смисъл, а в натуралния) е visage. Етимологията тук указва, че лицето е visible, т.е. видимо, до там, че то винаги има свое изражение. Дори ако се опитаме да си представим и най-безизразното лице, въпросната безизразност би била неговото изражение.
В този смисъл изражението не е нещо акцидентно спрямо лицето, а то е неговият начин да бъде. Изражението не може да бъде заличено без лицето да престане да бъде лице.
[Лошите хора] могат да си поискат любов, защото тя не им трябва.
Бърнард Шоу, Кандида
Онова, което истински ни трябва не може да бъде поискано. То може да бъде само дарено и съответно прието. Безвъзмездно, без предполагана или очаквана реципрочност.
Ако не-обходимото не може да бъде обходено, с-лучайното е нещо, което неволно бива у-лучено.
В каквото и да се целиш, у-лученото никога не е просто въпрос на избор.
Между хората има три вида неравенство:
1. естествено - по пол, възраст, здраве, физическа сила, психични способности
2. политическо - по различни привилегии и граждански права
3. социално-икономическо - по доход, имотно състояние, покупателна способност
Първият вид неравенство е невъзможно директно да бъде адресиран, въпреки че е възможно да се въведат известни компенсаторни механизми.
Вторият вид неравенство в най-голяма степен може да се адресира при оптималното развитие на едно свободно гражданско общество. (Доколкото гражданското общество обаче е само идеал, този вид неравенство също не е напълно отстраним.)
Третият вид неравенство е много трудно да се адресира, поради това че той е зависим от множество външни фактори, а именно: a/ естественото неравенство, b/ неотменимата диференциация на труда и професиите, c/ индивидуалните усилия, които отделния човек влага в работата си и в професионалното си развитие. Всички тези фактори е невъзможно да бъдат в пълна степен калкулирани и транспонирани в съответна цифрова или парична стойност.
Човешкото същество е също толкова не-Аз, колкото и Аз.
Новалис,
Изследвания върху Фихте (561)
Ние се заварваме чужди на самите нас. Това е фундаменталният факт на нашето присъствие в света. Това е зев между Аз и не-Аз вътре в самия човек, който зев е невъзможно да се снеме на емпирично ниво.
Елементарният пример за не-Аза в най-вътрешно, интимно човешкото - това са физиологическите потребности. Ние се чувстваме принудени да крием своя не-Аз.
Къде точно се крие ценността на интимността? Някои 'тролове', опитвайки се пропагандно да ни вкарат в идеята за конспирация по отношение на нашия традиционен европейски свят, крещят относно перверзията да бъдем наблюдавани и следени от страна на властите. Твърдейки, че Оруеловият свят е вече факт в Западните демокрации, тях обаче не ги е грижа да обяснят, защо това действително е нещо лошо.
Защо наистина е лошо да бъдем наблюдавани, когато ние не го осъзнаваме или пък дори когато го осъзнаваме? (И кой е по-лошият от двата варианта?) Какво зло може да ни причини чуждият поглед през камера или устройство за следене, още повече когато този поглед е институционален или чиновнически? Защо един "паноптикум" е принципиално нежелан? (Впрочем един почитател на Путин или на Китайския "комунизъм" не би трябвало да има проблем с това - едно подобно универсално наблюдение само ще усили нормализиращата сила на анонимната власт, което е едно напълно желано следствие според него.)
И все пак, ако ние не сме почитатели на Путин и на Китайския нео-тоталитаризъм би трябвало да се запитаме какво лошо има в един универсален "паноптикум"?
1. Дали той е нещо зло поради това, че чуждият поглед ще ни познае по-добре отколкото ние сами се познаваме и това ще ни направи лесно манупулируеми? - Като цяло това е съмнителна теза.
2. Или пък той е нещо зло поради това, че е чуждият поглед е потенциално злепоставящ ни и ще ни направи възможен обект на наказание? - А какво, ако все пак не правим нищо злепоставящо ни?
3. Дали защото е морално отблъскваща самата идея за институционално воайорство или пък е отблъсваща най-вече мисълта, че чиновникът (или агентът) може да изпитва удоволствие наблюдавайки ни?
Ако все пак проблемът е морален, както предполага последната линия на мисли, кое точно прави така, че интимността е неприкосновена? Интимността е модерна ценност или другояче казано западна ценност и съответно множество културни антрополози подчертават, тя не присъства в традиционните или в архаичните общества.
Отговорът на въпроса защо интимността е неприкосновена предполага умението да различаваме между частно и интимно.
Интимното свършва там, където частното не е започнало. Частното е сферата на социално проектираните лични интереси. Пространството на интимността сама по себе си не представлява inter-esse; то бележи модус на съществуване, определен от ценност, която конституира самодостатъчен свят.
Частна е банковата ми сметка, интимно е онова, което изпитвам свян да споделя.
Странна е безличната форма на глагола "имам" като обозначаваща съществуване. Например:
Има няколко бутилки в ъгъла.
или:
Има съмнение, че нещата са били предрешени.
Онова, което го има, не е подлог на изречението, а е в акузатив (винителен падеж). Съществуващото е набедено, че го има.
Възможно ли е "чисто съществуване", без подобно набеждаване?
Хана Арент говори за непрозрачността (opacity) на фактическите истини - за това, че те в крайна сметка нямат финално основание да са така, а не иначе. В този смисъл е трудно да се каже, че ние живеем в някаква вече уникално пост-истинностна ситуация, в която границата между факт и мнение (или между факт и така удачната формулировка на Тръмповата администрация: "алтернативен факт") се е размила. Просто нещата са утежнени от това, че хората (поради иманентното им и перманентно безпокойство от бързо променящия се свят) вече подбират само такива източници на мнение, от които знаят, че ще чуят това, което вече искат да чуят. Хората не желаят да чуят факти, а само мнения, които ще затвърдят техните мнения.
Тук проблемът произтича както от пролиферацията на източниците на информация (всъщност това са източници на мнения, които често съдържателно са преднамерено унифицирани), а също и от умишленото дискредитиране на експертите (всички от които потенциално са "корумпирани"). В света на мненията няма нищо стабилно - земята се клати под краката ти, сякаш се намираш на кораб, и това замайване продължава, дори когато се случи да излезеш на суша.
Какво би могло да е спасението? - Повече critical thinking и по-малко wishful thinking, нещо което трябва да е задача на образованието. Ако днес по-голямата част от хората са грамотни в способността си да пишат и четат, те със сигурност не са грамотни в способността си да мислят. Грамотността според буквите не е достатъчна - и това е така, защото светът вече е неимоверно по-комплексен, най-вече поради това, че е неимоверно по-взаимосвързан.
Но княжната никога не виждаше хубавия израз на очите си, оня израз, който те добиваха, когато тя не мислеше за себе си.
Толстой, Война и мир, т.I, с. 142
Това е страхотно наблюдение от страна на Толстой, тук има хванати толкова много концептуални моменти.
1. Когато гледаме, ние забравяме да виждаме себе си.
2. За да погледнем себе си отстрани сме принудени да изоставим искреността на погледа си.
3. Невъзможността на съвпадение на интенционалност и рефлексия може да бъде оценена само от поглед отстрани (в случая - от авторовия поглед).
4. Емпатията в крайна сметка е възможна, както теоретична, така и симпатетична.
...
Ранният Хайдегер: Битието на биващите не е нещо биващо.
Късният Хайдегер: Същността на техниката не е нещо техническо.
Хайдегер използва едни и същи интелектуални ходове през целия си живот. Този специално е директно зает от един от аспектите на трансценденталното, така както то е положено от Кант. В основата на тази идея за трансценденталното стои принцип, който може да бъде обобщен по следния начин:
Овъзможностяващото не бива да се схваща в термините на самото овъзможностено.
Погледът от трето лице имплицира неутралност / партикуларност. Това е така, защото дори когато съм загрижен за някого от дистанция, аз влизам в отношение с него от второ лице, той става ти за мен.
Има обаче разлика в перспективите от трето лице:
1. когато наблюдавам отстрани от позицията на някой, собствено на мене си (партикуларност)
2. когато наблюдавам отстрани от позицията на някой друг (из-играна или в-играна партикуларност)
3. когато наблюдавам отстрани от позицията сякаш на никой (неутралност)
4. когато наблюдавам sub specie aeternitatis (трансцендентен коректив)
Партикуларността и неутралността са вредни за етическата перспектива (към-то ти). Позицията sub specie aeternitatis просто я неглижира.
Бях момче, което обича самотата и което предпочита компанията на нещата пред тази на хората.
Джузепе ди Лампедуза
Нещата и идеите - те имат това преимущество по отношение на хорската компания - че не се натрапват. Нещата и идеите стават досадни едва когато са обсебени от масата, от посредствеността (das Man).
И все пак какво значение има темпераментът! - Човек не може да избяга от него дори на възраст. Най-много старчески да го изопачи.
Любовта ми с течение на времето отслабна от само себе си дотолкова, че сега да изпитвам само приятното чувство, което тя предлага на онези, които не се впускат в дълбоките ѝ води.
Бокачо, Декамерон
Тук има интересна ирония от страна на Бокачо по отношение на "дълбоките води" на любовта. Те може да са дълбоки като интензивност, но твърде плитки като съдържание.
Патологична любов е определение на Кант. Тя се характеризира с висока степен на афективност, но е безогледна за достойнството на нейния обект.
