28 януари 2011

Понятие за Аз


Когато синът ми Петър изрича местоимението Аз (звуково се получава нещо като 'Ата'), той изразително добавя и жеста да посочи сам себе си. В този жест той сякаш разбира, че Аз е едновременно и сочещото и посоченото, едновременно и казващото и изказаното.

На мен само ми остава да изразя горното дефинитивно:
Азът е онази същност, която в един единствен и неделим акт, може да е и субект и обект на самата себе си.

Изразено с думите на Фихте, Азът е единството на Аз и не-Аз.

_________
Петър скоро ще стане на две години и девет месеца.

19 януари 2011

За афоризмите


Афористичният начин на изказ поражда една колкото очарователна, толкова и опасна илюзия – именно тази, че под въпросната форма е в известна степен изразен онзи аспект в мисленето, поначало недостъпен за езика.

17 януари 2011

Р. прави признание


Сбърках, че започнах книгата си в трето лице.
Аз съм поетична натура. В този смисъл книгата ми за мен би била самата моя поетична натура обърната към себе си.

Не, аз не живея в ежедневието. В ежедневието аз съм кукла на конци, подръпвани от мен, от другите, от правилата за движение, от желанията на тялото ми.

Ежедневието, битът, другите, тялото ми - това е моят ступор, не, това е моята смърт. Аз съм жив единствено и само в книгата си. Тук аз раста и самонараствам, тук се самоизяждам. Тук седя сам на трапезата и никой няма да сподели ястието ми.


16 януари 2011

За възрастните и ритуалите


Децата много обичат ритуалите в ежедневието, вероятно защото те им носят от една страна чувството за установеност и сигурност, от друга - това за общност, а от трета – за игровост.

При възрастните обаче, детското е хипертрофирало и чрез фиксация се е свело до инфантилитет. За възрастния ритуалът се е превърнал в заклинание срещу новото и непредвидимото, в самоутешителна игра на стъклени перли.

11 януари 2011

Самонасъщност и време


Човекът е едно само-насъщно същество – той сам си е насъщен, даден е сам на себе си, проблем е сам за себе си. Загубата тъкмо на тази самонасъщност би имплицирала и загуба на човешкия облик.

Човек си е самонасъщен изключително и само във времето – като проект за себе си (бъдеще) или като спомен, загуба на себе си (минало). От човешка перспектива настоящето време е тъкмо точката на напрежение между проект и загуба.

Човек не само е даден на себе си чрез времето, но и той познава себе си във времето, т.е. познанието и самопознанието представляват времевеещ акт, времевеещо самоотнасяне. В този смисъл времето е не само по думите на Кант априорна форма на вътрешното ми сетиво, но и трансцендентално условие за самосъзнанието ми като емпирично (светово) същество.

________
Този кратък текст е в някакъв смисъл експозиция на темата за времето в перспективата Кант - Хусерл - Хайдегер.

09 януари 2011

Без умиление


"Не, не изпитваш умиление, а просто радост."

думи на Кирилов,
из Бесове на Достоевски


Трудно е да не се изпитва умиление, трудно е да не натрапваш своето дребно, а и често дребнаво аз, на онова, което изпитваш в радост.

Маурицио де Агостини
из Дневник на читателя

05 януари 2011

Р. чува глас


Р. не чуваше как пресният сняг скърца под стъпките му. Каза си, тук, в това място колабира не само зрението, но и слухът. Не само няма шир, но и поради непрестанния фонов шум е невъзможно да се чуват звуци от разстояние. Да, тук просто няма разстояния, аз съм натикан обратно в себе си, отнета ми е възможността на всяко другаде.

Изведнъж той все пак чу глас. Гласът се носеше отдалече, заглъхваше бавно в студения въздух. Трудно му бе да определи дали е женски или детски. Трудно му бе да проумее, че някой го е допуснал. Трудно му бе да си повярва, че отново има отстояния, такива, които да бъдат преодолени до близост.

03 януари 2011

Лицето на съвременна България


Лицето на съвременна България е отвратително с много неща – например с контраста между рекламното лустро на продуктите, които ползваме с охота на закрито и балканската мръсотия, която позволяваме да избива навсякъде на открито. С двойния стандарт на изисквания, които почти всеки един новоизлюпил се „европейски” гражданин предявява към управлението и към всички останали живеещи и пребиваващи в тази страна, но само не към самия себе си и към най-близките си.

Но най-отвратителният елемент от лицето на съвременна България - такъв който ме докарва до откровено апокалиптични чувства, това е поведението на българския „журналист” и дори още по-ужасно – на българския „интелектуалец”*. Лекотата, с която тези две парадни целофанени фигури, позволяват говоренето за духовност, култура, изкуство да се удави в пластове фалш. Лекотата, с която те заместват всяка сериозна социално-политическа дискусия с преекспониране и реанимиране на скандали. Лекотата, с която тези два персонажа изискват морал, без сами да знаят що е то и без сами да са способни на такъв.
_____________
* Кавичките тук са задължителни.