Човекът е едно само-насъщно същество – той сам си е насъщен,
даден е сам на себе си,
проблем е сам за себе си. Загубата тъкмо на тази самонасъщност би имплицирала и загуба на човешкия облик.
Човек си е самонасъщен изключително и само във
времето – като проект за себе си (
бъдеще) или като спомен, загуба на себе си (
минало). От човешка перспектива
настоящето време е тъкмо точката на напрежение между проект и загуба.
Човек не само е даден на себе си чрез времето, но и той познава себе си във времето, т.е. познанието и самопознанието представляват времевеещ акт, времевеещо самоотнасяне. В този смисъл времето е не само по думите на Кант априорна форма на вътрешното ми сетиво, но и трансцендентално условие за самосъзнанието ми като емпирично (светово) същество.
________
Този кратък текст е в някакъв смисъл експозиция на темата за времето в перспективата Кант - Хусерл - Хайдегер.