Терминът
спонтанност е въведен във философска употреба чрез френскоезичните произведения на Лайбниц (откъдето го заема и Кант), но самата френска дума идва от латински, собствено от израза
sua sponte, който означава
по свой почин,
из-от себе си,
без подтик отвън.
В този смисъл спонтанността обозначава активност, която не е причинена отвън, а изхожда единствено от същността на собствения й субект.
1. Безусловната спонтанност
Кант използва термина спонтанност (Spontaneität) в строг смисъл за да обозначи автономията на разума и способността му да се води от собствени принципи, независимо от онези заети от опита (емпирията). (Последните, по-скоро правила, а не принципи, с оглед на способността за желание следва да се обозначат като хетерономни и с оглед на произхода си като патологични, т.е. обслужващи някаква вече налична, и единствено емпирично установима склонност или комплекс от желания).
В този смисъл спонтанността е най-дълбинният израз на свободата. Кант определя свободата в трансцендентален смисъл като "спонтанността да се начене из-от себе си една редица от състояния" B473,474.
Ако всичко бе част от природата и съответно би било брънка от една причинно-следствена верига, тогава не би съществувало нищо, което да е спонтанно. Всичко би било обусловено отвън.
Разумът прави изключение от това и в определен смисъл - бидейки безусловно спонтанен - той е и
неприроден. Не бихме могли да говорим в строг смисъл за природа на разума, а единствено за негова
култура.
2. Обусловената спонтанност
Наред с безусловната спонтанност на разума, може да се говори и за една втора, обусловена спонтанност, която стои много по-близко до обичайното значение на думата. Например, какво имаме предвид, когато кажем за някого, че той се изразява
спонтанно? Имаме предвид, че онова, което той казва, не е следствие на някаква разсъдъчна рефлексия или пък продукт на обмислен план. Под спонтанно имаме предвид непринудено, но аналогично на първия случай -
непринудено отвън. Ето защо човешките активности, които най-често асоциираме със спонтанността са тези, които съдържат целта си в самите себе си - а именно
играта и
изкуството. Детето и човекът на изкуството са в най-силен смисъл спонтанни - именно защото активностите им са в най-пълния смисъл на думата
себе-излияния.
Разбира се, този вид спонтанност не е безусловна, а обусловена, тя е в ориентация спрямо множество външни фактори, които обаче изкуството и играта преобразуват, включвайки ги в собствен вътрешен свят.
За да обединим 1. и 2. бихме могли да кажем:
Човек е способен на спонтанност именно защото притежава разум. Поради това, че той същевременно е и краен, неговата спонтанност е обусловена.