Самонасъщност и време

Човекът е едно само-насъщно същество – той сам си е насъщен, даден е сам на себе си, проблем е сам за себе си. Загубата тъкмо на тази самонасъщност би имплицирала и загуба на човешкия облик.

Човек си е самонасъщен изключително и само във времето – като проект за себе си (бъдеще) или като спомен, загуба на себе си (минало). От човешка перспектива настоящето време е тъкмо точката на напрежение между проект и загуба.

Човек не само е даден на себе си чрез времето, но и той познава себе си във времето, т.е. познанието и самопознанието представляват времевеещ акт, времевеещо самоотнасяне. В този смисъл времето е не само по думите на Кант априорна форма на вътрешното ми сетиво, но и трансцендентално условие за самосъзнанието ми като емпирично (светово) същество.

________
Този кратък текст е в някакъв смисъл експозиция на темата за времето в перспективата Кант - Хусерл - Хайдегер.