tag:blogger.com,1999:blog-49199388388838147772024-02-19T10:22:13.918+02:00Hammill/bg/Казвам се Христо Стоев. Тук съм публикувал (и ще публикувам) свои мисли, естетически реакции, философски импресии, експресии и литературни опити. Някои от тях носят диалогичен заряд, а други са резултат от съзерцателна нагласа. А в повечето - има и от двете.Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comBlogger910125tag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-72289650699226159382022-05-17T19:18:00.001+03:002022-05-17T19:40:37.413+03:00Езикът, който говори самия себе си<p style="text-align: right;"> </p><p>Лингвистичната теория на 20-ти век тръгваща от Сосюр схваща езика като всеобщ <i>медиум </i>или всеобща <i>система</i>, в която всичко е потопено, включително и визираните референции на думите или на речевите актове. В една такава система традиционните въпроси "Кой говори?" и "Кому бива говорено?" стават ирелевантни. Класическите фигури на говорителя и слушателя, на адресанта и адресата на дадена комуникация остават размити и нежелани именно в техния полюсен, метафизически статус - те започват да изглеждат като трансцендентни и поради това авторитарни персонажи.</p><p>Така се получава парадоксът, че съгласно лингвистическия обрат на 20-ти век, <i>езикът сам говори себе си</i>, без заедно с това да иска да съобщи или да каже някому нещо. Просто това е само начинът, по който той, езикът, говорейки, се (само)артикулира като система. По същия начин у късния Витгенщайн <i>играта играе сама себе си</i> - тя е просто форма на живот, в която остава ирелевантно <i>кой живее</i>.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-57326267133664417912022-04-27T00:14:00.003+03:002022-05-17T19:20:35.110+03:00Чувство за изключителност<p></p><p> </p><p>На английски има един психологически израз, който гласи - <i>sense of entitlement</i> и който би могъл да се преведе на български като "чувство за право", "чувство за правота" или "чувство за заслужилост", но може би най-удачният превод е: <i>чувство за собствена изключителност</i>. Хората, които са подвластни на подобно чувство, смятат, че "целият свят им е длъжен" и че същевременно светът никога не е в състояние да покрие онова, което се изисква от него.</p><p>Този тип хора се люшкат между две крайности, които често се явяват в смесени или в абсурдно синкретични форми: от една странна - склонността да се правят на жертви и от друга - прояви на арогантност и спонтанна агресия към другите. </p><p><br />По принцип човек твърде често си дава сметка за изключителността на перспективата, от която има света си. Но тази изключителност на перспективата съвсем не говори за изключителност на собствената му <i>персона </i>- а по-скоро би трябвало да е обратното - тя да води до <i>скромност</i>, защото същата <i>изключителност </i>имплицира частичност, непълнота, ограниченост, дори девиация.</p><p>В този смисъл <i>нормален</i> е онзи, който осъзнава потенциалната девиация на собствената си перспектива. <br /></p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-14593712844270681432022-04-25T18:18:00.003+03:002022-04-27T00:16:54.479+03:00Страст и дистанция<p style="text-align: right;"> </p><p style="text-align: right;"><i>Колкото по̀ се таи, по̀ бушува стаеният огън.</i> </p><p style="text-align: right;">Овидий, <i>Метаморфози </i><br />из Историята за Пирам и Тисба</p><p style="text-align: right;"> </p><p>И наистина, публичността темперира страстта. И това съвсем не е само поради срама или страха от наказание. - Колкото повече сме в състояние да показваме една страст публично, толкова по-склонни ставаме да я погледнем отстрани и от дистанция - да се вживеем в ролята на актьор.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-76103519120997801612022-04-21T19:47:00.000+03:002022-04-21T19:47:38.005+03:00Ситуираност и перспектива<p style="text-align: right;"><i> </i></p><p style="text-align: right;"><i>То, моето тяло, си спомняше леглото във всяка от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели из главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. </i></p><p style="text-align: right;"> Марсел Пруст, <i>По следите на изгубеното време</i></p><p style="text-align: right;"><i> </i></p><p style="text-align: left;">Това наблюдение на Марсел Пруст е свързано с онова, което Хайдегер нарича <i>Befindlichkeit</i> - т.е. ситуираността - неизчерпаемата специфика на перспективата, от която ние винаги имаме света си.</p><p style="text-align: left;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-3116633735076385682022-04-18T11:18:00.000+03:002022-04-18T11:18:07.991+03:00Оцеляване и излишество; цивилизация и култура<p> </p><p style="text-align: right;"><i>Човекът е животно, на което само излишното му е потребно.</i></p><p style="text-align: right;">Хосе Ортега и Гасет</p><p style="text-align: right;"><br /></p><p style="text-align: justify;">И наистина, човекът никога на се задоволява с оцеляването. Онова, което е отвъд оцеляването, е светът на цивилизацията и културата. А тези, последните, са винаги лукс, излишество. </p><p style="text-align: justify;">И все пак има разлика между тях. Цивилизацията е онова, което заварваме, културата е онова, което сами правим. Ето защо на цивилизацията може да се гледа като на смъртта на културата. Цивилизацията е културата превърната в навик, в чиста даденост, в бреме.</p><p style="text-align: justify;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-76188688168798410822022-04-06T19:03:00.006+03:002022-04-18T11:20:19.980+03:00Ретрибутивизмът никога не е морално оправдан<p style="text-align: right;"> <br /></p><p>Ретрибутивизъм е идеята във философията и в наказателното право, че целта на правото (и в този смисъл - телосът на справедливостта) е да <i>разпределя </i>(retribute) или да <i>въздава </i>награди и най-вече <i>наказания</i>.<br /></p><p>1. Идеята за смисъла на наказанието всъщност лежи в намерението да се въведат актуални консеквенции за нечия постъпка, която понастоящем вече лежи в <i>миналото</i>. В този смисъл ретрибутивизмът е свързан с идеята за възмездието и отмъщението. Поради това той е късогледо вкопчен в миналото и неглижира бъдещето. Ретрибутивизмът не гарантира превенция. А с оглед на бъдещето и <i>съвместния </i>живот, <i>опрощението </i>би била една далеч по-добра опция от наказанието.<br /></p><p> 2. Ретрибутивизмът поради горното е обвързан с консеквенционализма (идеята, че последствията на една постъпка са пряко свързани с нейната морална или неморална стойност). Консеквенционализмът, както знаем още с Кант, е погрешен. Моралната стойност на една постъпка не зависи от нейните последствия, а от нейната <i>мотивация </i>- да <i>искаме</i> правилното от правилни съображения.<br /></p><p>3. Ретрибутивизмът иззема една квази-божествена гледна точка, която ни издига до ролята на абсолютни съдници, притежаващи едно квази-божествено знание по отношение на това, кой какво <i>заслужава</i>. А това, че ние не сме божества е факт.</p><p>Ето защо ретрибутивизмът никога не е морално оправдан. Напротив той е един от основните корени на <i>жестокостта</i> (ожесточението на <i>сърцето</i>).</p><p> </p><p>P.S. Отмъщението и възмездието се различават най-вече с оглед на статуса на техния субект. Отмъщава човек, възмездява божество. <br /></p><p style="text-align: right;"> </p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-43044779823323168572022-03-29T13:05:00.007+03:002022-03-29T13:08:12.058+03:00Жест и уверение<p> </p><p>Човек често търси признание и уверение в собствената му уникалност. А те често биват давани <i>жестово</i>. Ето защо рядко усещаме излишеството на физическия контакт.</p><p></p>А още по-рядко, въпреки споделеността и близостта, можем да усетим <i>досега</i> като бреме. Но тези моменти са специални.<p></p><p><br /></p><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3WsOjgRjs5B1aY7WCNAo-xdB-OO4xJ7gZ46cs4z8NO2pdbM2X8QeZAmFKh_22a8n3IIwAWK8hq96fWk4FDb-opXGOtYUxbJArSLQTILDykEUUybXThQZfJArYzLHTUiaR9fIT4L6e6_H5EAeghN0veI4gwejE7Yh51ChthYtYbWJ33RVh0M_R2aN3YA/s2952/Correggio_Noli_Me_Tangere.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2952" data-original-width="2306" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3WsOjgRjs5B1aY7WCNAo-xdB-OO4xJ7gZ46cs4z8NO2pdbM2X8QeZAmFKh_22a8n3IIwAWK8hq96fWk4FDb-opXGOtYUxbJArSLQTILDykEUUybXThQZfJArYzLHTUiaR9fIT4L6e6_H5EAeghN0veI4gwejE7Yh51ChthYtYbWJ33RVh0M_R2aN3YA/s320/Correggio_Noli_Me_Tangere.jpg" width="250" /></a></div> <p></p><p>Картината: Кореджо, <i>Noli me tangere</i> (<i>Не ме докосвай!</i>) (1585)<br /><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-84813969825882123412022-03-25T20:09:00.000+02:002022-03-25T20:09:38.875+02:00Сингуларност и плуралност в политически контекст<p> </p><p>Всеки един авторитарен режим на управление е склонен да свежда гражданите (или видяно в неговата перспектива - "поданиците") на една държава до фалшивата сингуларност на <i>нацията</i> или на <i>народа</i>. </p><div dir="auto"><br /></div><div dir="auto">А всеки,
който е склонен да повярва в подобна фалшива сингуларност, трябва да си
постави въпроса: Дали държавата съществува заради хората или хората
заради държавата?</div><div dir="auto"> </div><div dir="auto">А <i>хората</i> (мн.ч, plural) поначало са винаги <i>множество</i>, плуралност. </div><div dir="auto">Една подобна <i>плуралност</i> не може никога да бъде замаскирана чрез една въобразена монолитност.</div><div style="text-align: right;"><br /></div>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-61895030788928995992022-03-08T14:56:00.005+02:002022-03-25T20:02:25.504+02:00Против войната<p style="text-align: right;"> </p><p style="text-align: right;"><i>'Никоя държава не бива да се намесва насилствено в устройството и управлението на друга държава.'</i></p><p style="text-align: right;"><i>'Никоя
самостоятелна държава (все едно дали е голяма или малка) не бива да
бъде придобита от друга държава чрез наследяване, размяна, покупка или
дарение.'</i></p><p style="text-align: right;"> Кант, <i>Към вечния мир. Философски проект</i></p><p style="text-align: right;"><i> </i></p><p style="text-align: left;">Макар че като се взрем в историята, <i>войната </i>може да изглежда <i>съдбата </i>на човешкия род, вече живеем във времена, в които човечеството сякаш е готово да се отърси от тази съдба като от <i>бреме</i>. Беда е, че продължават да се появяват диктатори и сатрапи, които с ресантимент и злоба остават вкопчени в имперските амбиции на миналото.</p><p style="text-align: left;"> </p><p style="text-align: left;">Инвазията не е специална операция, агресията не е миротворчество, войната не е изход!</p><p style="text-align: left;"> </p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-9321302297548359472022-03-06T19:51:00.004+02:002022-03-08T14:28:09.533+02:00Относно учителите<p> </p><p>Днес малкият ми син Антон, който е 4 клас, имаше да пише кратко съчинение върху клишираната тема: "Учителко, любима". Той обаче написа следната философска рефлексия:</p><p> </p><p><i>Аз уважавам всички учители, защото те ни учат на нови неща. Аз нямам учител, който ми е любим или такъв, който не харесвам. За мен всеки човек или животно е учител. Така мисля, защото от всеки можеш да се учиш, било то животно, бебе или възрастен.</i></p><p><i> </i><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-88487592871945613732022-02-19T18:17:00.003+02:002022-03-08T14:29:34.829+02:00Общото и общуването<p> </p><p>Общото между хората е винаги резултат от общуването. Общуването обаче винаги има различни почини: да си осигурим насъщните за оцеляването ни блага, да бъдем признати от другите в своята отделност, да забравим бремето на труда, да удовлетворим нуждата от единение. Поради това общото между хората има толкова много <i>конфликтни помежду си</i> форми.</p><p><i>Общото </i>като резултат от общуването не може никога да бъде <i>унифицирано</i>.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-82360457580054651152022-02-01T13:16:00.003+02:002022-04-18T11:24:48.336+03:00Чистота, слабост и сила<p> </p><p style="text-align: right;"><i>Пиер беше от ония хора, които са силни само когато се чувстват съвсем чисти.</i></p><p style="text-align: right;">Толстой,<i> Война и мир </i></p><p style="text-align: right;"><i> </i></p><p style="text-align: left;">За да се чувстваш обаче чист или мръсен - за това се изисква голяма доза саморефлексия. А при повечето хора мотивацията се случва зад гърба им, те не се усещат като нейни автори - и съответно те не осъзнават, че могат да имат принос за собственото им хигиенно състояние. Това наистина ги прави силни в тяхната непосредственост. Съответно онези, които осъзнават нечистотата на собствената си мотивация, страдат от скрупули. На чистотата се гледа от тях като на непостижим идеал, а това неминуемо води до "слабост", проявена като колебание, нерешителност.</p><p style="text-align: left;">Моралистите са отдали доста време на това да превърнат въпросната слабост в сила, но акцентът трябва да пада най-вече върху това, че саморофлексията носи по-широк хоризонт. Утехата тук е, че по-широкият хоризонт имплицира и по-богат човешки опит. В този смисъл, парадоксално погледнато, безскрупулните страдат от житейски недоимък.</p><p style="text-align: left;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-65932860468008504242022-01-18T14:23:00.006+02:002022-02-19T18:19:47.690+02:00Смосъзнанието като недостатък и преимущество<p> </p><p>Въпреки фонетичното съзвучие на английските термини, между <i>природата </i>(nature) и <i>отглеждането</i> (nurture) няма предустановена хармония. Природата се предполага, че ни детерминира генетично и физиологически отвътре, а социалния свят, в който сме потопени - отвън.</p><p>Двата детерминанта нямат хомогенен източник - единият е естествен, другият - културен. И все пак се предполага, че въпреки липсата на предварителна координация между тях, те не оставят място за някаква самостойна инстанция, каквато е <i>Аза</i> на естественото съзнание. Но все така, ние винаги водим живота си <i>от първо лице</i> и в този смисъл сме принудени да се справяме с парадоксалната поява на самосъзнание за нашата отделност. </p><p>Чисто практически, животът би бил далеч по-лесен ако сме надарени само със съзнание, без <i>само</i>съзнание. В този прагматически погледнато <i>недостатък</i> се състои нашето <i>достойнство</i> като човешки същества. А достойнството ние няма как да не го изживяваме като преимущество.<br /></p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-34325418613199566272021-12-30T18:04:00.003+02:002022-04-18T11:51:44.908+03:00Опитът за несвободата<p style="text-align: right;"> </p><p>Опитът за несвободата е най-непосредственото доказателство за човешката свобода. Защото едно същество, което е изцяло потопено в природната необходимост и е напълно уловено в мрежата на собствените си условни рефлекси, не би имало достъп до позиция, от която да се прецени като несвободно.</p><p>А фактът, че ние преценяваме себе си като <i>несвободни</i>, сочи, че ние имаме достъп до подобна позиция и това е тази на <i>свободата</i>. Свободата е колкото насъщност, толкова и изискване.<br /></p><p style="text-align: right;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-60977264193442050492021-12-29T23:52:00.001+02:002022-01-02T15:10:12.839+02:00Нагон и равновесие<p> </p><p style="text-align: right;"> "<i>То [човешкото съществуване] прилича на тичането на човек, хукнал по нанадолнище, който, за да спре, трябва да падне, и се задържа на крака само като продължава да бяга.</i>"</p><p style="text-align: right;">Щопенхауер, <i>Парерга и паралипомена</i></p><p style="text-align: left;"><i> </i></p><p style="text-align: left;">Шопенхауер много добре улавя обстоятелството, че поривът, инстинктът, нагонът по принцип са без-обектни, т.е. на тях им липсва <i>обект </i>или както Кант би се изразил: липсва им <i>материя </i>на искането (волеизлеянието). </p><p style="text-align: left;">Поради това спирането при някакъв конкретен обект в света винаги е свързано с загуба на равновесието и евентуално падане.</p><p style="text-align: left;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-38680188042755763432021-12-27T22:43:00.007+02:002021-12-29T23:54:16.807+02:00Gagner sa vie<p> </p><p>На френски има един израз <i>gagner se vie</i>, който означава <i>печеля хляба си</i>, <i>издържам се</i>. Буквалното значение на израза обаче е: "печеля живота си". </p><p>Сега, ако схванем буквалното значение в неговата метафорика, можем да кажем, че има нещо много вярно в идеята, че животът би трябвало постоянно да бъде <i>печелен</i>. В противен случай той би се онищоствил в своята непосредственост, той би се загубил именно като живот. </p><p>Подобно на културните растения, човешкият живот никога не е саморасъл. Въпросното опосредяване обаче носи в себе си както ценност, така и опасност. Човек не би трябвало да отдава прекомерно значение на инструментите за поддържане на живота. </p><p>Би било добре да помним Платоновото: <i>да се учим да умираме</i>.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-53401480588446036012021-12-20T18:57:00.004+02:002021-12-27T22:46:43.968+02:00Интелект и суета<p style="text-align: right;"> </p><p style="text-align: right;"><i>Интелектът (на дивия човек) не е надхвърлял суетата му. </i></p><p style="text-align: right;">Русо</p><p style="text-align: left;"> </p><p style="text-align: left;">Русо явно счита, че една от най-силните мотивации в употребата и развитието на интелекта е <i>суетата</i> (vanité), т.е. - e <i>социална</i> по своя характер.</p><p style="text-align: left;">При все че Русо може да се разглежда като първия критик на Просвещението, тук виждаме една загриженост, която е обаче изконно Просвещенска по своя характер - загриженост за това, че интелектът (разумът) може да бъде доведен до това да изпълнява само една инструментална функция по отношение на желанията ни.</p><p style="text-align: right;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-17058300071190981202021-12-05T19:17:00.004+02:002022-04-18T11:21:49.921+03:00Желания vs. искания<p> </p><p>Човек трябва малко от малко да познава себе си, за да знае какво може да очаква от света. По отношение на това скромно и дисциплинирано самопознание най-опасни са фразите от типа: "Аз знам какво искам!". <br /></p><p>Човек никога не знае какво иска, най-малкото защото той няма ясен поглед върху съвкупността на желанията, които потенциално могат да израстнат иззад гърба му, както и няма идея за приоритетите, които би им дал при определени контексти и ситуации.</p><p><i>Хетерономията </i>на желанията обикновено експроприира <i>автономията </i>на изборите (т.е. исканията). От онова: "Знам какво искам!" обикновено остава само разсъдъчната по форма черупка на една самонадеяна прокламация. </p><p><br /></p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-14249798571838952862021-11-24T14:15:00.005+02:002021-11-24T14:15:47.136+02:00Русо и Кант за самолюбието (паралел)<p style="text-align: right;"> </p><p>Русо различава между два вида самолюбие: <i>amour de soi</i> и <i>amour propre</i>. Първото се състои в естествената ни грижа за себе си и за основните ни потребности, докато второто е изцяло социална страст - желанието ни да се любуваме на себе си през очите на другите и съответно да се самоутвърждаваме и налагаме над тях. </p><p>Кант следва в това отношение Русо, при което в <i>Критика на практическия разум</i> той разграничава между 1) <i>Eigenliebe</i> (естествено себелюбие), съответстващо на <i>amour se soi</i> и 2) <i>Wohlgefallen an sich</i> (самомнение, самолюбие, арогантност), съответстващо на <i>amour propre</i>. Кант добавя, че съзнанието за моралния закон следва само да ограничи себелюбието, но трябва напълно да унищожи арогантността. </p><p>Русо и Кант са прави в това, че <i>amour propre</i> / <i>arrogantia</i> е самоизяждаща страст - тя никога не може да намери удовлетворение, защото човек никога не може да е сигурен, че желаният свой образ, който той търси да види в очите на другите, е действително там. </p><p>Според Кант в <i>Антропологията</i>, самолюбието стои в основата на трите <i>студени</i> (фригидни) страсти: властолюбие, тщеславие, алчност. Кант ги нарича фригидни, защото те не търсят моментно удовлетворение - а те са планомерни, търпеливи, подмолни.
Русо от своя страна свързва самоизяждащите аспекти на <i>amour propre</i> най-вече със завистта и ресантимента. </p><p style="text-align: right;"> </p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-78615247127588286352021-10-27T13:16:00.008+03:002021-10-27T13:25:49.298+03:00Ценности и рационалност (от Кант към Вебер)<p style="text-align: right;"> </p><p style="text-align: right;"><i>Най-крайният грях [за Кант] е да потъпкваш и унижаваш друго човешко същество, да третираш другото човешко същество така, сякаш то не е автор на ценности.</i></p><p style="text-align: right;">И. Бърлин <br /></p><p style="text-align: left;"><br /></p><p>И. Бърлин е често твърде разнопосочен в акцентите си, но във втората част на формулировката си той е изразил нещо много важно - това, че човекът (или разумното същество изобщо) следва да се разбира като <i>субект на ценности</i>. В случая ценност е много важно понятие, защото то свързва <i>рационалността </i>(стига тя да не е инструментална) с <i>доброто</i>, което е въпрос на морала и предмет на моралната философия.</p><p>В този ход на мисли трябва да се подчертае, че Макс Вебер е силно повлиян от Кант, когато дефинира <i>ценностно-рационалното действие</i> като онова действие, което намира смисъл в самото свое извършване, а не в търсения резултат. Чрез това Вебер вече в социален план удостоверява наличието на една рационалност, която не е инструментална, а е ценностно-обусловена.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-42764032597424177962021-10-13T14:06:00.013+03:002022-02-01T14:29:05.611+02:00Вреда и етатизъм<p> </p><p style="text-align: right;"><i>Не е възможно [политическото тяло] да иска да навреди на всички свои членове и ние ще видим по-нататък, че то не може да вреди никому в частност.</i></p><p style="text-align: right;">Русо, <i>За обществения договор</i></p><p style="text-align: right;"> </p><p style="text-align: left;">Това е нормативно (а не релевантно към факти) изказване на Русо - вредата не е възможна, само когато политическото тяло е конституирано според природата си.</p><p style="text-align: left;">Перверзията на последствията е, че някои професионални революционери взимат тази идея на Русо и я обръщат, имайки предвид, че държавата е невъзможно да навреди на гражданите, защото тя винаги знае какво е правилното за тях - и всъщност дори вредейки им, тя всъщност ги поправя и спасява от тях самите.</p><p style="text-align: right;"><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-22560957944328526282021-09-08T11:08:00.011+03:002021-09-13T19:23:06.777+03:00Младежи<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggU8aPX7EEIX7lUBJdSJEBZ17kI5hpCmQl-c7ykmIyE8xTOkAg5qgzsYFW0SDqRnpvOquqrxKUgPRyf7aXC-bFOJtudg2nbKlfX1-9l7n4UvQXZAqGYRuB6EFf_-u5Cr3RqiR60ENCWTF0/s1800/Tour.jpg" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="1350" data-original-width="1800" height="300" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggU8aPX7EEIX7lUBJdSJEBZ17kI5hpCmQl-c7ykmIyE8xTOkAg5qgzsYFW0SDqRnpvOquqrxKUgPRyf7aXC-bFOJtudg2nbKlfX1-9l7n4UvQXZAqGYRuB6EFf_-u5Cr3RqiR60ENCWTF0/w400-h300/Tour.jpg" width="400" /></a></div><br /><p></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-6231233376447216652021-09-07T14:19:00.008+03:002022-02-19T18:30:21.205+02:00Mentre dormi, amor fomenti<p> </p><p>Дано са повече лишените от тежки сънища упокои на ума и същевременно - насърченията на любовта.</p><p>Из операта <i>Олимпиада</i> на Перголези (1735): <br /></p><p><a href="https://www.youtube.com/watch?v=jEgOt7Go0f4" target="_blank">Mentre dormi, amor formenti</a></p><p> </p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-49277530965099723872021-08-31T12:22:00.006+03:002021-09-01T17:41:56.625+03:00Болестта те прави и частен и частичен<p> </p><p>Болестта <i>партикуларизира</i>. Тя те прави и <i>частен</i> и <i>частичен</i>, защото те фиксира върху собственото ти тяло и неговите функции. Болестта партикуларизира и защото рязко ограничава възможните контакти със света и другите хора. </p><p>Болестта партикуларизира и защото несподелимостта на болката те капсулира във фалшив балон, създаден изключително от интензивни усещания и фантазми индуцирани от тях. <br /></p><p>Същото може да се каже дори и в по-голяма степен и за <i>болестта</i> в преносен смисъл, <i>болката за умиране</i>, <i>отчаянието </i>(hic - препратка към Киркегор).<br /></p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4919938838883814777.post-66431411387074425662021-08-26T11:56:00.002+03:002021-08-27T14:03:50.063+03:00Фанатизъм и тесногръдие<p> </p><p>Английската дума <i>bigotry</i> може да се преведе както като <i>тесногръдие, </i>така и като <i>фанатизъм</i>, но няма точно съответствие на български. Идва от френската дума <i>bigot</i>, чието значение <i>Larousse</i> дефинира като: човек, който притежава <i>отдаденост </i>към нещо, която е едновременно тясна (ограничена) и прекомерна.</p><p>Това е много точно определение - колкото е по-тесен хоризонтът ти и по-втвърдена вярата в непогрешимостта на собствените ти възгледи, толкова е по-екцесивно упорството да се придържаш към тях.</p><p>Фанатизмът намира своя най-верен съюзник в тесногръдието.</p><p><br /></p>Христо Стоевhttp://www.blogger.com/profile/11513418592022389734noreply@blogger.com