Опитът за несвободата е най-непосредственото доказателство за човешката свобода. Защото едно същество, което е изцяло потопено в природната необходимост и е напълно уловено в мрежата на собствените си условни рефлекси, не би имало достъп до позиция, от която да се прецени като несвободно.
А фактът, че ние преценяваме себе си като несвободни, сочи, че ние имаме достъп до подобна позиция и това е тази на свободата. Свободата е колкото насъщност, толкова и изискване.
"То [човешкото съществуване] прилича на тичането на човек, хукнал по нанадолнище, който, за да спре, трябва да падне, и се задържа на крака само като продължава да бяга."
Щопенхауер, Парерга и паралипомена
Шопенхауер много добре улавя обстоятелството, че поривът, инстинктът, нагонът по принцип са без-обектни, т.е. на тях им липсва обект или както Кант би се изразил: липсва им материя на искането (волеизлеянието).
Поради това спирането при някакъв конкретен обект в света винаги е свързано с загуба на равновесието и евентуално падане.
На френски има един израз gagner se vie, който означава печеля хляба си, издържам се. Буквалното значение на израза обаче е: "печеля живота си".
Сега, ако схванем буквалното значение в неговата метафорика, можем да кажем, че има нещо много вярно в идеята, че животът би трябвало постоянно да бъде печелен. В противен случай той би се онищоствил в своята непосредственост, той би се загубил именно като живот.
Подобно на културните растения, човешкият живот никога не е саморасъл. Въпросното опосредяване обаче носи в себе си както ценност, така и опасност. Човек не би трябвало да отдава прекомерно значение на инструментите за поддържане на живота.
Би било добре да помним Платоновото: да се учим да умираме.
Интелектът (на дивия човек) не е надхвърлял суетата му.
Русо
Русо явно счита, че една от най-силните мотивации в употребата и развитието на интелекта е суетата (vanité), т.е. - e социална по своя характер.
При все че Русо може да се разглежда като първия критик на Просвещението, тук виждаме една загриженост, която е обаче изконно Просвещенска по своя характер - загриженост за това, че интелектът (разумът) може да бъде доведен до това да изпълнява само една инструментална функция по отношение на желанията ни.
Човек трябва малко от малко да познава себе си, за да знае какво може да очаква от света. По отношение на това скромно и дисциплинирано самопознание най-опасни са фразите от типа: "Аз знам какво искам!".
Човек никога не знае какво иска, най-малкото защото той няма ясен поглед върху съвкупността на желанията, които потенциално могат да израстнат иззад гърба му, както и няма идея за приоритетите, които би им дал при определени контексти и ситуации.
Хетерономията на желанията обикновено експроприира автономията на изборите (т.е. исканията). От онова: "Знам какво искам!" обикновено остава само разсъдъчната по форма черупка на една самонадеяна прокламация.