"Правата линия е най-късото разстояние между две точки."
В живота обаче подобни геометрически аксиоми не важат. Не само защото в живота всичко е приближение (апроксимация). Не само защото в живота има нещо, което бихме могли да наречем неповторимо своеобразие на релефа. А и поради специфичната дължина на човешките стъпки. Както казваше Ницше, ако бяхме способни на гигантски крачки, щяхме да стъпваме само от връх на връх.
Щяхме да загърбим низините в живота...
В термина диалектика (диа-лектика), има една множественост на аспектите. Тяхното единство обаче е много трудно за реконструиране.
Всички тези моменти присъстват:
1. диалога
2. антиномичността
3. синтетичността
4. граничността на логическото
5. снемането, което е и възхождане
6. мейевтиката
С оглед на последния момент диалектиката може да е не просто метод, а и лично преживяване на смисъл
Това, което винаги не ни достига, е самоирония. Съвременният човек страда от един еснафски хюбрис, колкото и парадоксално да звучи подобно словосъчетание.
Из Дневници на Маурицио де Агостини
Една от функцията на парите е да съхраняват стойност с времето. Естествено тази функция ще е накърнена, ако е налице твърде висока инфлация.
Ценностите за разлика от това не подлежат на инфлация, просто защото те изобщо не са пригодни за съхранение.
Ценността трябва постоянно да бъде реализирана с действия, в противен случай тя просто ще отсъства от нашия свят. Ценността не може да бъде вложена в банка или затворена в сейф, нейните носители са хорските действия.
P.S. Ако някой пожелае да се изрази метафорично и каже, че през дадено време или определена епоха някои ценности (например солидарността или свободата) са подложени на инфлация, с това той иска да каже, че те все по-малко намират израз в действията на хората. Това не означава, че самите ценности са обезценени - тяхната "стойност" не се е променила ни на йота; по-скоро означава, че социалната среда и конюнктурата е такава, че не стимулира изявата им в действията на хората.
Допълнително: един мой предишен текст свързан с темата.
Силата, дефинирана прагматически, е степента от усилие, нужно за да постигнеш нещо. Ако полагането на въпросната степен на усилие е отвъд възможностите ти, тогава нещото е преко силите ти. Всяка сила може да бъде интензифицирана от подходящ инструмент, например лост, сопа или парен чук.
Но така силата е дефинирана иперсонално. Какво става, ако силата е насочена срещу друг човек? Това собствено означава - срещу друго разумно същество? В такъв случай силата отрича способността на разума да свърши нещо, например посредством разговор и дискусия. Погледнато от позицията на силата, разумът представлява специфична инстанция на безсилие.
Бихме могли наистина да кажем: Ролята на разума е в подбора и изработването на подходящи инструменти за интензифициране на силата. Но това приписва служебна функция на разума, присъща по-скоро на разсъдъка. Разумът е най-вече коректив по отношение на ценностната адекватност на целите, които си поставяме. В този смисъл разумът предпочита да проектира власт пред това да развърза, да освобождава сила.
Властта може да се упражнява и без прилагането на сила. Но властта предполага както възможността, така и оправдаността (т.е. легитимността) на прилагането ѝ. За последното властта се нуждае и от авторитет. Но авторитетът е всъщност онова, което прави прилагането на сила от страна на властта редундантно, т.е. излишно и прекомерно.
Прилагането на сила може да срине авторитета, но да усили страха (в това число и у субекта на силата). А страхът е най-опасният враг на разума.
"Всеки е бил жив няколко часа преди да умре."
Любопитно е, дали това твърдение представлява синтетична или аналитична истина. Въпреки че то частично следва от дефинициите на това да си жив или мъртъв, определенията по време (както в случая преди) съдържат в себе си синтетични отношения. Аргумент в полза на това е и обстоятелството, че като цяло темпоралните отношения не подлежат на пълна логическа формализация.
Кант вероятно би казал, че независимо от това, че въпросното твърдение не е аналитична истина, то все пак е априорна такава, защото се основава както на анализа на съдържащите се в него понятия, така и на априорни отношения по време.
Представката все- (например в думите все-общ, все-обхватен) може да има две различни значения - всички конституенти на едно цяло или всички елементи от един клас. Разликата е, че конституентите не са взаимозаменяеми, защото те могат да изпълняват коренно различна функция в цялото, докато елементите, поне с оглед на принадлежността към класа, се взимат като хомогенни и съответно като взаимо-заменими.
Цялото не може да бъде сведено до всичко. Това е водещият мотив на всяка метафизика.
N. B. Това разграничение е свързано с подразделението у Кант на категориите на математически и динамически. Всичко е математическо понятие, цяло е динамическо.
Тези дни, в едно от по-затънтените кътчета в Морската градина на Бургас попаднах на скулптура, при която първата и непринудена асоциация бе: "Утробата като ковчег".
В тази посока на мисли, можем да кажем, че ковчегът е много тясно примесен с огрганиката на живота, в целия негов ход, още като се започне от там, че той (ковчегът) е осъразмерен - и пригоден към - тялото.
Смъртта е нещо далеч по-чисто, непримесено и благородно...
Формулиран така, този класически от схоластическата философия насам въпрос относно приоритета на волята или на интелекта, като че ли предопределя отговора в определена посока. Склонни сме да отговорим: "Разбира се, че избираме онова, което желаем. Какъв по-силен мотив за нашите избори би могъл да има от непосредствеността на желанията?"
Но желанията поради техния волатилен или бихме могли да кажем летлив характер - дори и подсилени от определени склонности - не биха могли да осигурят устойчивостта на една жизнена траектория. Хората, които претендират, че "знаят какво искат", са водени не толкова от емоции или афекти, а от убеждения и обсесии, които демонстрират разсъдъчен характер. Техният "жизнен избор" е като че ли само вторично афектиран от едно неосъзнато упорство и от страха да бъдат неуспешни.
Амбициозните хора впрочем са водени не от разум, а от един инструментален интелект, който поради своята тенденциозност е склонен да изпадне до нивото на най-обсесивните нагласи. Приоритетът на разсъдъчните избори над желанията не е пътят на спасението.