По Достоевски: страдание и революция

Има нещо опияняващо в това да се чувстваш изоставен, отхвърлен, пренебрегнат и неразбран. И опияняващото е свързано тъкмо с производното оттук усещане, че не си длъжен за нищо и че същевременно всичко ти се дължи. Във въпросната изоставеност ти смяташ, че имаш основание да се умиляваш от себе си. И наред с това се чувстваш абсолютно независим, свободен от всяка отговорност към другите (и към света изобщо), тъй като считаш, че тяхната жестокост те е освободила от всякакъв ангажимент към тях.

Как да не се превърнеш в революционер (или социален инженер) в страданието си?!? - Ти имаш свободата, та и дори дълга (тъй като светът е зъл), да отхвърлиш всичко налично. Какво по-чудесно от това - дълг и свобода да съвпадат!