22 юни 2012

За хората и нишите


Всеки човек живее в ниша от себе си, или както би се изразил Платон – в пещера.
Или ако използваме метафората на Киркегор - малко хора биха погледнали отвъд къщичката на портиера из цялото имение, в което по право са се родили.
Казано по-конкретно, малко хора биха допуснали за себе си например, че са в състояние да харесат Моцарт - и съответно през целия си живот дори не си дават възможността да го харесат.

Единствено влюбеният не живее в ниши и не обитава пещери (т.е. портиерски пристройки) – защото за влюбения всичко е възможно до насъщност, и най-голямата мъка, и най-голямото щастие.

13 юни 2012

Успех и прогрес


Чудесно е, човек да бъде успешен.
 А какъв е критерият, че е успешен? – Например да може да си позволява всички високотехнологични играчки, които излизат на пазара, една след друга, до безспир.

И значи, все пак, тъкмо играта е цел в себе си?!? - Детето и играчката, възрастният и таблетът представляват едно вътрешно, неразкъсваемо единство, овал без начало и край, който може да се търкаля вечно около оста си - един безспирен и безспорен двигател на прогреса.

Perpetuum mobile

10 юни 2012

За благосклонността на погледа към самия себе си


Можем ли да гледаме с благосклонно око на самите себе си?

Това би бил един хубав тест за добро психическо здраве. Защото благосклонният поглед изисква независимост от обекта и същевременно известна доза снизхождение към него, при това снизхождение без подчертано превъзходство.

Благосклонният поглед е свободен от всяко интимничене, а както знаем от героя на Кнут Хамсун от Глад, най-опасното интимничене е насоченото към самия себе си.

Наред с това благосклонният поглед не би отказал дори съчувствие, но никога не би го натрапил.

 И така – ще съумеем ли да гледаме с благосклонни очи на самите себе си? Способни ли сме на подобно геройство?
 Да, усещам подобно призвание – животът ще бъде отново лек, а красивото отново ще радва.

08 юни 2012

Реквием пред компютъра (из 'Книгата на Р.')


Неприятно му беше, че усеща стола под себе си, положението на тялото си, знаеше, че ако дори помръдне глава, това би се отразило на гледната му точка. Това му тежеше, защото му напомняше за него самия. А той искаше да се забрави, да потъне в играта, да се отърси от себе си, да остави всички онези телесни функции като хранене, пиене, мастурбация далеч зад себе си, да отлюспи телесната си обвивка и да остане голеничък като охлюв, но без слуз, ако може без слуз.

Не, не можеше. Усещаше как се поти, как се свлича в тялото си, но предишната му обвивка, предишните му очертания оставаха на място, те се изпълваха с нова телесна маса, още по-потна и слузеста отпреди, още по-секретираща и лепкава на самодопир. Ако можеше поне да не се допира, ако можеше да бъде бинтован като мумия, защото най-неприятният допир - това е допирът със собственото ти тяло.

Хладни чаршафи, защо нямам никъде под ръка хладни чаршафи? И защо, по дяволите, най-блаженото, но и най-невъзможно бягство е това от самия себе си!?!