Една от характерно модните теми в съвременната философия и в конгнитивните науки е темата за embodiment, т.е. за въплътеността или втелесеността на човешката перспектива към света. Тази тема добива широко разпространение най-вече с навлизането в англо-саксонската философска традиция на идеите на Морис Мерло-Понти и на други повлияни от феноменологическото направление мислители.
В крайна сметка обаче генезисът на темата обаче може да се проследи още от Кант, при това в два аспекта:
1. Идеята за крайността на субекта, и в този смисъл за ограничеността и своеобразието на човешката познавателна перспектива към света;
и още по-конкретно
2. Идеята за непосредствеността на външния опит и за опосредстваността на вътрешния опит през външния. Т.е. при Кант в крайна сметка възможността дори на вътрешния опит е обусловена от особената перспектива, която задава моето тяло като "нещо" сред нещата в света.
P.S. Тук "нещо" като референция към моето тяло е поставено в кавички, тъй като моето тяло е нещо порече от "нещо" сред нещата. То е пюлюс на ориентация спрямо нещата, то е и инстанция на моята настроеност към света.
***
Междувпрочем именно с факта на втелесеността (embodiment) на човешкото познание се обяснява безуспешността на опитите (а съответно дори и принципиалната невъзможност) да се създаде "изкуствен интелект", който да симулира човешката интелектуална дейност. Подобни опити са били насърчавани преди особено чрез претенциите на компютационализма. [Компютационализмът е теория, широко разпространена в Америка и англо-саксонския свят, която безуспешно се старае да редуцира човешкото мислене до изчислителен (computing) процес, и която съответно редукционалистки гледа на мозъка (а посредством него и на интелекта) като на устройство за преобразуване на информация.]
