Една от проблемните теми на философията на изкуството и на естетиката винаги е била тази, дали изкуството може да бъде ценено също и като вид
познание, или най-малкото като особен вид познавателно отношение към света. Често се е случвало произведения на изкуството да бъдат хвалени, а и уважавани, заради своята „правдивост”, „проникновеност” или дори „истинност”. Погледнато още по-радикално, ориентирайки се по думите на Оскар Уайлд, че не изкуството подражава на живота, а обратно - животът подражава на изкуството, изглежда съвсем резонно да се твърди, че винаги би било по-смислено да се дават примери от произведения на изкуството (да речем примери за литературни персонажи), нежели емпирично събрани примери от реалния живот. И това е така, защото първите (т.е. литературните образци) са далеч по-симптоматични и по-показателни, иначе казано – са
образцови в сравнение с тривиалната плоскост на функциониране на житейските примери.
Най-съществената дума обаче що се отнася до познавателната роля на изкуството е думата
искреност. Защото искреността е такова качество, което далеч не само неглижира лъжата и измамата (и заблудата като цяло), а е също и такова качество, което бележи една вътрешна автентичност. Дори и най-театралното и маниерното изкуство (стига маниерът да бъде използван като инструмент, а не просто като поза) би могло, най-малкото чрез контраст, да ни въвлича в една фаза на непринуденост и непрестореност спрямо самите себе си.
Преживявайки изкуството, човек често ще да е далеч по-искрен със самия себе си, отколкото би си позволил да бъде в ежедневния живот.
Не случайно същинската противоположност на изкуството е фалшът.
