Морално мислещият човек обаче би казал "Не!", защото самият факт на сключването на даден договор не прави въпросния договор справедлив, или дори още по-малкото - правомерен.
Ако например един безскрупулен човек използва своите способности или неосведомеността на другия за да го подведе да сключи неизгоден за него договор, тогава договорът вероятно би имал легална сила, но не и морална такава.
Т.е. в идеалната ситуация на една договореност винаги трябва да присъстват два независими един от друг елемента, които дават на договора неговата морално-обвързваща сила:
1. Свободното съгласие, чрез което всяка от страните поема върху себе си някакво задължение, т.е. това е моралната автономност на страните
2. Взаимният интерес или реципрочността на облагите, които страните, участващи в договора, получават при изпълнението му.
Допълнение I: Обещанието, за разлика от договора не предполага реципрочност, а само автономност по поемането му.
Допълнение II: В българския Закон за задълженията и договорите се твърди, че следва да се считат за нищожни "договорите, които противоречат на добрите нрави" (ЗЗД, чл. 26, ал.1). На мен лично ми е любопитно, какво в българската съдебна практика се разбира под "добри нрави", дали това има нещо общо с моралната справедливост или да кажем по-простичко честност на клаузите в един договор, и дали точно този текст от закона е бил някога използван в съдебно решение за обявяване на договор за нищожен.
