Универсално погледнато има само два вида каузалност, природна и културна. Първата има място в природния свят, втората - в човешкия свят. Първата е каузалност откъм минало, втората - каузалност откъм бъдеще.
В природния свят всяко едно предхождащо състояние на нещата обуславя (причинява) следхождащите го положения на нещата. Казано простичко, това, което е било, обуславя това, което е и съответно това, което ще бъде. Един лесен пример: билярдна топка се движи и удря втора, привеждайки я в движение, втората удря трета и т.н.. Детерминистите не могат да си представят разрив в тази неумолима верига на причиняване от минало към бъдеще.
В човешкия свят е обратното – представата за едно желано бъдеще обуславя настоящите действия. Казано простичко, онова, което все още не е, обуславя това, което е. Един много лесен пример: проектът за една все още несъществуваща сграда обуславя настоящите действия по строежа на тази сграда. В света на културата това е принцип - настоящето е обусловено откъм бъдещето.
В личностния човешки свят каузалността откъм бъдеще се нарича каузалност от свобода. И всъщност точно този вид причиняване е дошла да обозначи в нашия език латинската дума за причина, causa. Защото да имаш кауза означава това: свободно създадената идея за едно желано бъдеще да причинява твоите действия тук и сега.
А всъщност каузите подлежат на критика – това вече е една метасвобода, свободата на разума.
