Във вътрешния ми слух са думите от един стих на песен на Алвин Лий / Ten Years After:
The face in the mirror reminds me of you, или ако си позволя един неизбежно по-тромав превод:
Лицето в огледалото ми напомня за теб. Тези думи са може би най-елегантният израз на това, че не мога да се откъсна от обсесията си, ако постоянно съм принуден да съжителствам със субекта й, а именно – със самия мен. Този тип обсесии обикновено сме били склонни в миналото да наричаме 'любов', но ако се обърнем към тях от дистанцията на времето, те изглеждат по-скоро като посредствени и зле скроени пиеси с елементи на абсурдизъм, в които най-нелепата и глупава роля за жалост е била отделена за самия мен.
Дали впрочем би трябвало да съм благодарен, че все пак съм оцелял, след като съм се вживявал съвсем на сериозно в подобни роли?
Честността при все това би изисквала да кажа: Не зная, защото не съм убеден, че оцелелият съм тъкмо аз.
Из "Книгата на Р."
