Често под „самия себе си” той разбира физическото си съществуване. Обаче тук има и нещо повече - човек винаги се озлобява, ако му се струва, че е външно принуден под „самия себе си” да разбира „собственото си съществуване”. Т.е. човек инстинктивно отхвърля това тъждество, особено ако то е наложено отвън.
Показателно е обаче, че такива мисли (за отъждествяване на съществуването си със сетното) съвсем не идват по време на война, и то най-вече ако войната е превърната в собствена кауза. В такива моменти собственият живот съвсем не е ултимативното, последното, което може да бъде загубено.
Ултимното, крайното всъщност е смисълът.
По време на война човек освирепява, когато му се струва, че губи смисъл.
По време на война човек се бие достойно и е готов да умре, ако осъзнава, че обладава смисъл.
***
Ако смисълът обаче ултимативно е положен в мен самия, тогава последното което мога да загубя е всъщност собственото ми достойнство. Около тази точка се гради стоическата етика – единственото неотчуждимо, единственото, което не може да ми бъде отнето, е собственото ми достойнство. Единственият начин да се разделя със собственото си достойнство е, всъщност, ако аз сам, доброволно, се откажа от него.
Стоицизмът всъщност се основава върху това - никога и под никакви условия да не се отказвам от собственото ми достойнство.
Освен стоицизма е възможна само още една радикална етика – християнството - според която сетното, което мога да загубя, е Бог.
* Прекрасно би било, ако нямам сили да съм християнин, най-малкото да съм стоик.
