„Защото когато душата преследва и се възхищава от друго,
тя със самото това се признава за по-лоша и по-низша от това, което преследва и от което се възхищава”
тя със самото това се признава за по-лоша и по-низша от това, което преследва и от което се възхищава”
Плотин, Енеади, V.1.2
Човек е в състояние да презира самия себе си само доколкото осъзнава, че идентифицирайки се с нещо низше, наред с това е способен да се идентифицира и с нещо висше. Плотин използва тази възможност за самопрезрение за да удостовери тъждеството на личността с душата (интелекта).
Дали тогава неспособността да погледнеш на себе си като на нещо низше имплицира отсъствието на душа (или пък обратното - абсолютното тъждество с нея)? Първото не е задължително - човек често не подозира за ултимативната близост на най-близкото нему.
