Или може би е добре да си (по)мисля по-искрено извинение: светът, в който живея, ми пречи да мисля. Остана ли за малко сам със себе си, аз съм обстрелван отвсякъде с готови образи, включително и такива запечатани в паметта ми, дотам, че в такава ситуация да не съм в състояние да правя друго, освен да възприемам. Светът изисква от мен просто да възприемам, умът ми да е бяло платно, върху което се прожектират готови формации (понякога с ин отпред). Та покрай готовите изображения – не остава никакво място за мисли.
А нужно ли е все пак за мислите място?
Да, тяхното царство е тишината.
- Хей, вие, които се мъчите да се надприказвате в мен, всеки помъкнал късче от образ нанякъде – млъкнете!
