Подобно динамично единство с тялото обаче започва да става проблематично особено в случай на хронична болест, когато тялото започва да ни противостои и да създава проблеми, превръщайки се в интимен личен враг. В подобни случаи започва да изглежда оправдана гледната точка на орфизма, според която тялото е затвор за нашето същинско аз. В една сходна, но и далеч по-прагматична перспектива на мисли - при много тежка болест - дори самоубийството или евтаназията биха могли да се явят смислени и релевантни.
***
Какво обаче е собствено отношението между аз и тяло, за което имаме опит в себе си? - То е отношение на нетематизирано единство, което остава единство, само и доколкото остава нетематизирано. Т.е. ако започнем да тематизираме единството с тялото си, с това ние превръщаме тялото си в обект, различен от нас.
И тук се получава парадокс - обикновено опитвайки се да си върнем пълния контрол над тялото в случай на болест, това е всъщност опит да си върнем онова нетематизирано единство с него, през опита да го третираме като обект, например подлагайки го на медикаменти.
- Парадоксално, това е тъкмо опит да си върнем единството с тялото, през това, че ясно се разграничаваме от него, редуцирайки го до обект.
В западно-европейската история има дълга традиция на практиките тялото да се третира като обект, т.е. като не-Аз. Това може да се види в бързото развитие на хирургията и на дисекцията. Те се появяват още в епохата на късния елинизъм и получават същински разцвет в края на Ренесанса и началото на епохата на Новото време. За разлика от това т.нар. „източна медицина” така и никога на се изкушава да си изцапа ръцете и да погледне какво има вътре в тялото, а подхожда към неговите вътрешности в една уж прецизна, но и съвсем литературно стилизирана система от образи, символи и алегории.
Източните практики, да вземем например йогата, се опитват да поддържат обичайното нетемитазирано единство между аз и тяло, посредством медитативни практики, които да разтворят наблюдаващия аз в състояния на наблюдаваното тяло. Т.е. подобни практики за поддържане на здравето сякаш инстинктивно чувстват опасността от еманципиращия се Аз, поради което постоянно го удържат в ролята на пасивен придатък на нещо, което уж протича независимо от него – жизнените енергии.
***
В заключение: ако стоим в интелектуална позиция, тогава тялото неминуемо е обект, но пък ако стоим изцяло в интелектуална позиция, разрушаваме живота.
P.S. Неслучайно практиката на дисекция на трупове се появява тъкмо в епохата на късната Античност, когато владее чувството за това, че човек е чужденец в света си, в това число и чужденец спрямо собственото си тяло.
