Въпросното мнение относно Can като най-добрата група вероятно ще звучи още по-налудничаво, ако се узнае, че те са немци и тяхната музика е невъзможно да се определи в каталогизиран стил. В тяхното звучене не може да се припознае лесно нито един джаз или рок-фен в целия спектър на възможните под-стилове. Странното е, че те не се вписват и в обичайния почерк, присъщ на немската kraut-сцена. И както обикновено се случва в тези случаи, една група с неопределим стил се подвежда под голямата шапка на прогресив-рока. Специално при Can това обаче би било едно голямо недоразумение, защото тяхната музика не притежава нито една от традиционните характеристики на прогресива. При тях няма да открием нито един мулти-инструменталист, няма да чуем нито един необичаен или екзотичен инструмент; няма да чуем дълги и много-частни музикални сюити, а което е още по-странно – няма да чуем дори и едно блестящо инструментално соло, предназначено да ни смае с виртуозна техника. Това обаче не бива да ни навежда на мисълта, че това е защото въпросните хора не се отличават като инструменталисти. Точно обратното: барабанистът Jaki Liebezeit идва от фрий-джаз сцената, клавиристът Irmin Schmidt идва от класиката, а басистът Holger Czukay и китаристът Michael Karoli идват от авангарда. И четиримата са уважавани в музикалните среди като изключителни професионалисти. И макар че всеки от тях владее до съвършенство инструмента си, при тях няма да чуем никой да излиза напред поемайки някаква солова партия, защото тайната на Can е именно органичния звук. При тях всеки инструмент е потънал в цялото и живее единствено във органичната си съчлененост с останалите. И макар че поради това на пръв поглед (слух) музиката на Can може да звучи минималистично, в нея при внимателно слушане се възприема едно пластично многообразие. Но нито един аспект не е изпъкнал напред за да доминира над останалите. Музиката им всъщност се слуша на микро, а не на макро-ниво. Самите композиции се развиват като организъм – без резки и отличими преходи, а с деликатно и постепенно нюансиране на стила. Сякаш един жив организъм, който постоянно губи и заедно с това възстановява жизнения си баланс. Всичко е толкова живо, а същевременно осъзнаваш, че то е изкуство, че чак те е страх да не се разсипе и разпадне хармонията. Например ако басът потръпне в по-напрегнат ритъм, това веднага се отразява на останалите инструменти, които сякаш органично свързани с него, и не могат да не понесат последствията. Както се изразява един почитател, музиката на Can звучи as natural as breathing ("така естествено, както дишането").
Музиката на Can всъщност често се определя като хипнотична и дори халюцинаторна, поради нейната репетативност. Това може обаче също да бъда подвеждащо, защото тези определения трябва да се разбират чисто естетически, а не реално. Тази музика не може да се слуша като фон или в упоено състояние, защото в противен случай нищо няма да се чуе. Това не е атмосферична музика. В нея има определен заряд и определен драматизъм. Особено в по-ранните албуми на Can може да се чуе една особена реакция, болка, бунт. Музикални почерци, които по-късно са се превърнали в запазена марка на музиканти като Франк Запа или Том Уейтс, могат да се чуят в много по-чист и синтетичен вид в първите записи на Can от 1968.
Can също правят впечатление със странния си избор на вокалисти. Иначе изцяло немска група, първият им вокалист Malcolm Mooney e чернокож американец, по свой почин - скулптор и художник. Той напуска групата още насред втория им албум поради лични или дори личностни проблеми. Вторият им вокалист пък е Damo Suzuki, японец, първоначално уличен музикант. Стилът и на двамата е уникален по собствен начин. Но все пак и за двамата важи, че те "пеят като дишането" – по един напълно естествен и непринуден начин, който именно поради това може да звучи и налуден. Вокалите никога не са водещи, те не изпъкват, а по-скоро се сливат с останалите инструменти в непосредствен израз на някаква болка, мъка, радост или пък скептично безразличие.
Когато слушаш Can имаш чувството, че те биха правили същата безкомпромисна музика, независимо дали за публика от един, двеста или пък един милион слушатели. Те всъщност биха правили същата музика, дори и да нямаха и един единствен слушател.
