Пътувах с трамвая. Седнах, съвсем случайно, зад една дама с разкошна коса. Права, но въпреки това пищна. Преливаше отвъд облегалката. Инстинктивно протегнах ръка и прокарах пръсти по връхчетата й. С нежността на такава четка, помислих си, би трябвало да се рисуват графиките по оризова хартия. Пет минути по късно, въпреки че отдавна бях отдръпнал ръка, жената като че ли усети нещо. С рязък жест захвърли косата си отпред през лявото рамо, оголи врата си, и изви заострен, изпълнен с обвинение, птичи профил настрани. Прибрах ръце в джобовете си и се загледах през прозореца. Свръхсетивност, помислих си, със закъсняващ ефект. На колко ли бяха определили личното и неприкосновено пространство на всеки човек в Европейския съюз? На 40 сантиметра? Значи аз бях с 40 см отвъд закона, с един жест на нежност към съвсем непознат човек. „Жена”, бихте казали вие, и това съвсем не е жест на „нежност”, а на желание. Може би сте прави. Самоотрекъл се от всякакви желания, задълбочих се в
Allman Brothers, една хард-блус група, която режеше китари в слушалките ми. Малко по-късно обаче забелязах, че на жената пред мен й ставаше нещо. Започна периодично да отмята коса от една страна на друга, наелектризирана от безпокойство и нетърпение, а по едно време проточи шия рязко назад, напрегната, сякаш бе съсредоточила цялата си сетивност в окончанията на косата си. Не, не протегнах отново ръка.
Малко по-късно, когато тя се изправи за да слезе на следващата спирка, преди да се спусне надолу по стъпалата, изви изпълнено с огорчение лице към мен.
