За лесното и трудното изкуство

Какво все по-често хората очакват от изкуството? - Готов отговор, лесна, запаметима фраза, едностранчива емоция. Колкото по-едностранчива (и поради това фалшива – животът никога не е едностранчив), толкова по-добре. Очакваме от изкуството всъщност готов, завършен, плосък, опитомен продукт – фабрикат или в по-неприятния случай полу-фабрикат. Нещо, което лесно се помни и поради същата причина нещо, което и бързо се забравя. Нещо, което бързо ще ни освободи от себе си и съответно бързо ще ни раз-товари – няма да бъде товар ни за сетивата, нито за ума. Търси се „изкуство”, което набързо след употреба да се превръща в отпадък – вече никому ненужна опаковка от впечатления, емоции, спомени. И след това бързаме да протегнем ръка към следващия готов продукт или полу-продукт, нов, актуален, девствен - с все още неразкъсана блестяща опаковка. И очакваме да извършим с него същата бърза процедура – по изконсумирането му, обезвреждането му, унищожаването му. Ако лекото и безболезнено храносмилане не ни се отдаде – тогава ние веднага сме готови да оспорим качеството на продукта.

Всъщност ние очакваме от изкуството да бъде безвредно – такава претенция обаче не може да се отправи по отношение на никое истинско изкуство. Същинското изкуство боли – то остава да тежи върху сетивата, остава да ражда мисли и идеи, които не бързат да напуснат ума. Истинското изкуство е буквално тежко – трудно поносимо, граничейки с непоносимото. То отваря рани - мисли, които не бързат да се затворят и които често се отварят и актуализират при сблъсък с нови преживявания. То никога не дава готови, опитомени отговори, а ни провокира да ги търсим, без лекомислието да се хвърлим на врата на първия срещнат такъв. Истинското изкуство не може да бъде затворено - във фраза, чувство, цвят или емоция, които да ни се струват достатъчни, казващи всичко. Изкуството остава свободно, диво, несъразмерно, болезнено – то е бедствие: О, мило и прекрасно мое бедствие! Тези думи ми се струват казани именно за изкуството.