Нейната квартира е очарователна. Първо навсякъде има порцеланови чашки, чашенца, чашета и чаши. Или както се казва в превода на един разказ на Хайнрих Бьол - филджани. Не я знаех тази дума, обаче трябва да си призная, че там на рафтчето, под снопчето украшения с показна анатомия на източни орехи, видях за пръв път книгата му "Възгледите на един клоун". Оттогава си мисля възможно ли е човек да хвърли една монета от терасата, тя да падне върху преминаващия трамвай и да остане на покрива му без да се изтърколи долу. И трамваят да я отнесе, така както отнася живота ти. Впрочем както и да е, това е голяма книга, може би най-голямата, а тогава кранът й капеше монотонно. Тя готвеше задушен език с джинджифил в кухничката, а от касетофончето й, допотопно-полско, звучеше моята касетка на
Yes. На леглото беше постлано карирано одеяло, от онези най-карираните и умилително стари, които носят повече минало в себе си отколкото топлина. Вдлъбнато от няколко енциклопедии и снопове листи върху си. На бюрото й пак филджани и филджанчета, с остатъци от чай по дъното - зелен, магнолия, кавказки... Разположени върху книгите, а книгите са на купчета, хаотични, неритмични, застрашаващи да се катурнат. Компютърът й жужеше срамежливо под масата, обграден пак с купища от книги, ксерокопия и торбички с проспекти и картички от цял свят.
На стената карта на света с няколко стрелички забодени върху й и календар с картини на млади пловдивски художници. Стария Пловдив, калдъръмени улици, копитата на коня ми чаткат по плочника, а тя ми маха с везана кърпа от прозореца. Косите й, леко по ирландски червеникави, имат вкус на малцово уиски. Ровя се из снимките й, а тя готви ли, готви. Отнякъде се носи острата и упойваща миризма на чаено дърво, всичките й мазила са някакви такива, екзотични. Не че знам как ухае чаеното дърво, но със сигурност знам как ухае тя.
Чашите с вино са на пода, а пердето леко се набръчква за да очертае краищата на една вселена...
