Съмва /разказ/

Крачка по крачка по коридора. Шумът от токчетата й ту се усилваше, ту заглъхваше. Тя сякаш си играеше с тишината, експериментираше. Защото това вече не беше нейната тишина, тя беше негова. Тишина плътна, тежка, инертна – и поради това досадна. Тишина с претенция, изпълнена със самонаблюдение и умора от всичко това. Затова тя просто вече не бе тук. Отиде си с мелодията на токчетата си – виртуозна, леко небрежна и поради това на фона на обстоятелствата: изтънчено вулгарна. Той остана зад болничната врата. Капка по капка – наблюдаваше движението на глюкозата по маркучето. Не чувстваше тялото си, чувстваше само главата. Тя се увеличаваше, бавно, но упорито, подпухна, обхвана леглото, стените, целият свят, съзвездие Андромеда.. Не остана никакво отвъд, с което да си комуникира. Това е проклятието, помисли - да си краен и малък, а заедно с това да си всичко. Да няма „другаде”, където да избягаш от себе си. Да няма пчела и цвете, а само мрак и маркучи, по които той да се процежда, и колкото по бавно, толкова по-добре. В това е цялата ирония на бавността. Съзнанието ти да препуска, ето днес вече е Дамаск, петуниите цъфтят, дамата в черно полага дланта си върху жарта, болката не е в ръката й, а в очите й. Всъщност това тук е другата бавност, тя е красива – тази на търпението, съзерцанието и на смъртта в живота. Да наблюдаваш как дъждът безбрежно вали над Макондо, как мрачните вади влачат дървета, крави, живовляк и вода, много вода... Хубава бавност е тази, а не като онази, ироничната.
Ироничната бавност е онази, градската - точно когато бързаш, а си в задръстване. Раззинал си уста, но животът ти подава в лъжичка малко по малко, на порции. Ще ти се да го изплюеш, обаче продължаваш неистово да проточваш врат и да искаш още и още... Знаеш, че това само удължава агонията, а искаш ли да глътнеш всичко нацяло, това означава да прескочиш живота и да минеш в смъртта, във вечния покой, в бавния дъжд над Макондо...
И да погалиш косите й, бавно, докато тя извръща лицето си от дъжда към твоето – първо виждаш нежната линия на страните й в мрачината, после очертанието на едната й ноздра, първо само като елипса, а после в цялата й прелест, тъмнината на дъжда в живота, кичурче измъкнато от кока й, по детски стърчащо, той отвори устни за да го лапне – и тогава се пробуди. Вселената върна предишните си размери, а той се оказа немощно тяло, петънце в болнична стая, в килийка, и видя огромните й бедра над себе си, разперени, плющящи, с висящи жартиери, чу стоновете й, малко театрално попресилени, но тя мамеше по-скоро себе си, а не мъжа, т.е. онзи задник, който в механична упоритост флуктуираше в пространството между бедрата й, напред - назад, еднобутално.
Вече съмна. Животът плавно продължаваше, без него. Сойката кацна на перваза и понамести криле, жена му правеше кафето, докато онзи, „задникът”, се прозяваше в леглото.
__________________________________________________________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.