Катедралата на Сеговия /разказ/

Катедралата в Сеговия съвсем не е като другите. Стил късна готика, но пък цялата е издържана в един топъл жълто-песъчлив цвят. Освен това кулите й не са твърде агресивно източени и заострени, както е характерно за въпросния стил, а са някакси тумбести, което, съчетано с цвета, придава едно странно южняшко спокойствие. Така че, от една страна върхарите й са забити в челото на небето, но от друга цялото й тяло, някак си търпеливо и балансирано, изглежда се е заслушало в сърцето на земята. С жълтото отчетливо контрастира наситено зеленото на околните дървета, които с пестеливите си средиземноморски корони са нахвърляли перести облачета върху корпуса й.
Как да не влезеш в такава църква? Вдъхваща топлина отвън, препичайки се на благото есенно слънце, отвътре те лъхва хлад и лепкав сумрак. Мекият камък попива всеки шум и го връща като леко ромолене. Витражите хвърлят блажено многоцветие навън. Може би по олтара има твърде много пурпур и злато, но всичко това, облечено с достолепието на вековете, те убеждава, че тъкмо така би трябвало да бъде.
Разхождах се между колонадите, посвирвах с поглед по тръбите на органа, спирах се пред статуите на светци из различните ниши и размишлявах върху превратностите на фонетиката, довели до това да се чудя как така Сантияго е всъщност свети Яков.
Изведнъж нещо ме отвлече от моите самотни филологически медитации и това беше едно около дванадесет-годишно момченце, заковало се неподвижно на няколко метра пред мен. То изглеждаше като образцова извадка от някое средно-статистическо скандинавско семейство, русоляво, с кръгличко охранено личице. Изпод фанелката, на гърдите му висяха слушалки за уокмен, натрапващи се с детинско-рекламни цветове, които като че внасяха лековерното и комерсиално самодоволство на Уолт Дисни в този храм от миналото. Това обаче което ме порази, съвсем не бе видът, а погледът на момчето, втренчен и неподвижен. В очите му се четеше някаква странна смесица от благоговеещ страх, възмущение и възхищение. С нетърпение проследих траекторията на погледа му за да потърся обекта, който го бе предизвикал. В една ниша наблизо, видях коленичила девойка, може би няколко години по-голяма от момчето, която с упование бе вдигнала глава към статуя на Св. Катерина Египетска. Дрехите й изглеждаха някак си старомодни, леко похабени, но перфектно чисти. Косите й прави и черни, придаваха нещо мистично на профила й. Изпод тях се подаваше трептящо бяла дантелена якичка. Момченцето продължаваше да гледа девойката с ужас и недоумение, неспособно да помръдне. А аз пък продължавах да гледам момченцето. Нямам представа колко се проточи това векторно навързване на погледи: девойката вперила очи в безизразния лик на светицата, момчето, вторачило се в нейния профил, и аз също неподвижен и изумен, завършващ сцената.
По едно време усетих, че нещо силно ме жегна в гърдите и някакво неясно чувство за неосъществимост се стовари тежко върху ми из-от пресечените готически сводове. А всичко свърши с това, че една безплътна сянка се отдели от мен, напусна църквата и за да се отърве от яркото око на спомена се напъха в най-близката гостилница. Там сред шумния глъч от туристи изсърба набързо едно розово гаспачо, излапа лакомо един кървавеещ още бифтек и изпи половин бутилка гъсто червено вино.
А тялото, от което сянката се отдели, вероятно все още стои в сумрака на катедралата на Сеговия.

_________
Катедралата визуално: тук и тук