1. Полезно и вредно
Смесването на прагматическите понятия полезно и вредно с етическите (практически) категории добро и зло, не е привилегия само на утилитаризма; неговите корени могат да се открият още в Античността. При все това денотатите на двете двойки понятия са от строго различни сфери. Определянето на нещо (било то факт, или комплекс от действия) като полезно или вредно става винаги по отношение на нещо вече положено като ценност и в този смисъл придобило статуса на цел. Ето защо полезното и вредното касаят инструментариума за постигане на дадени цели и съвсем не самият им статус на цели, т.е. основанието им да бъдат преследвани в качеството им на нещо благо. Това означава, че двоицата полезно и вредно винаги предполага дадено ценностно съждение, чрез което нещо вече е било определено като благо и в този смисъл като достойна за преследване цел. Ето защо релативността между полезното и вредното не засяга тази между благото и лошото, а още по-малко може да засяга (или да провокира) такава между доброто и злото, които, както ще видим, са независими и от втората двоица.
А че полезното и вредното са релативни и предполагат степенуване е обстоятелство, което тук не се нуждае от по-задълбочено изяснение. Напълно естествено за ежедневното съзнание е, че дадено нещо в една степен може да се яви полезно, а в друга степен – вредно. А и че наред с това по отношение на една цел то може да се яви полезно, а по отношение на друга – вредно. Тази относителност касае факти като резултати от действия или процеси, а не намерения (волеви актове) единствено по отношение на които (както ще видим), ние сме оправдани да употребяваме предикатите добро и зло.
Смесването на прагматическите понятия полезно и вредно с етическите (практически) категории добро и зло, не е привилегия само на утилитаризма; неговите корени могат да се открият още в Античността. При все това денотатите на двете двойки понятия са от строго различни сфери. Определянето на нещо (било то факт, или комплекс от действия) като полезно или вредно става винаги по отношение на нещо вече положено като ценност и в този смисъл придобило статуса на цел. Ето защо полезното и вредното касаят инструментариума за постигане на дадени цели и съвсем не самият им статус на цели, т.е. основанието им да бъдат преследвани в качеството им на нещо благо. Това означава, че двоицата полезно и вредно винаги предполага дадено ценностно съждение, чрез което нещо вече е било определено като благо и в този смисъл като достойна за преследване цел. Ето защо релативността между полезното и вредното не засяга тази между благото и лошото, а още по-малко може да засяга (или да провокира) такава между доброто и злото, които, както ще видим, са независими и от втората двоица.
А че полезното и вредното са релативни и предполагат степенуване е обстоятелство, което тук не се нуждае от по-задълбочено изяснение. Напълно естествено за ежедневното съзнание е, че дадено нещо в една степен може да се яви полезно, а в друга степен – вредно. А и че наред с това по отношение на една цел то може да се яви полезно, а по отношение на друга – вредно. Тази относителност касае факти като резултати от действия или процеси, а не намерения (волеви актове) единствено по отношение на които (както ще видим), ние сме оправдани да употребяваме предикатите добро и зло.
Наричаме нещо благо или доброкачествено, когато то съответства на своята същност и идея (в платонически смисъл). Или казано на по-неутрален език – когато то съответства на своята норма. В противовес на това нещо е лошо, когато то е отпаднало от своята норма, т.е. подложено е на определен тип развала и или повреда. Тази двойка понятия (подобно на двойката полезно и вредно) също не е от сферата на етиката и е същностно различна от двойката добро и зло. На ежедневно ниво обаче поради употребата на думите, често настава объркване. Ние обикновено наричаме нещо „добро”, просто когато искаме да кажем, че то е нещо качествено. Правилно би било обаче да запазим думата добро само за състояния на съзнанието (волята), но не и за вещи или предметности.
Съответно релативността, която е присъща на понятията доброкачествено и лошо (т.е. степените на съответствие с нормативното състояние) (кореспондираща с преценката в ежедневието дали бутилката е полупълна или полупразна), съвсем не е релативност или относителност на определенията добро и зло. Това става още по-ясно от следното: един злонамерен акт в зависимост от обстоятелствата може да има благи последствия, докато един добронамерен акт – лоши последствия. Това какви последствия има дадено действие съвсем не се отразява върху неговата морална / етическа стойност. Тази стойност е фиксирана предварително още в акта на съзнанието. Съобразно с Кант тук трябва да подчертаем, че въпросната морална стойност (добро или зло) не зависи и от това, какво искаме („материята”, т.е. обекта на способността за желание), а единствено от това как го искаме (неговата „форма”).
Същностната разлика между добро и благо (доброкачествено) е фиксирана ясно дори на ниво език, нещо непосредствено видимо особено що си отнася до техните противоположни понятия. Всеки непосредствено разбира разликата в това даден човек да бъде наречен лош и това той да бъде наречен зъл. В първия случай ние сме склонни да мислим въпросния човек като обект на развала (представа, която в определени ситуации може дори да предизвика снизхождение и съжаление), докато във втория случай ние го мислим като субект на преднамерено аморални намерения и евентуално произтичащите от въпросните намерения поведение и постъпки. Следва да се подчертае, че разликата между лошо и зло е също ясно фиксирана и в немския език, съответно в думите Übel и Böse. Кант подчертава тази разлика, като запазва за противоположността на злото (Böse) термина нравствено добро1. Нещо повече - той също така хвали немския език (в противовес на латинския) за това, че той притежава различни думи за нравственото добро (Gute) и за благото (Wohl)2.
В заключение можем да кажем, че релативността в двоицата благо – лошо няма как да имплицира релативност в двоицата добро – зло. Благото и лошото могат да се търсят едва в последиците на дадени постъпки, но не и в тяхната мотивация, по отношение на която са приложими предикатите добро и зло. Фактите (положението на нещата / отделни обекти) могат да бъдат окачествявани като благи или лоши, но единствено мотивите – като добри или зли. Мотивът, както си личи от името3, е задвижващото дадена постъпка или комплекс от действия. Въпрос на чисто и просто недоразумение е да използваме предикатите, които отнасяме към резултатите на въпросните постъпки или действия като мащаб за квалифициране на техните двигатели.
3. Добро и зло
Доброто и злото са собствено етическите категории. Те се предицират към актове на волята (на практическото съзнание) и респективно към субектите на тези актове, за които се предполага, че са разумни същества. Това означава същества, които принципно са в състояние да осъзнаят онова, което вършат, което именно ги прави морално вменяеми. Това е една от функциите на практическия разум при Кант, който като субект на категорическия императив в определен смисъл пряко кореспондира на понятието съвест при Русо.
Както вече бе подчертано, разликата между категориите добро и зло не се влияе от оценките, които правим за фактите, били те резултати от дадени постъпки или не. Нещо повече, въпросната разлика предхожда оценките за фактите, защото тя се поражда в отнасянето на максимата на нашите постъпки към изискванията на моралния императив вътре в нас.
Дотук може да се каже, че резултатът от този кратък опит е чисто негативен. Бе показано, че съвсем не е основателно да се пледира за релативност на доброто и злото, безкритично смесвайки ги с други двойки напълно хетерогенни понятия. Този резултат би могло обаче да се разбере и като позитивен, ако се вземе предвид, че всички опити да се релативизира разликата между добро и зло са почивали върху едното или другото от посочените по-горе смесвания.
За финал едва ли могат да се намерят по-подходящи думи от онези, с които Кант поставя началото на своето съчинение „Основи на метафизика на нравите”: „Съвсем не е възможно да се мисли нещо в света, а и изобщо също и извън него, което би могло да се сметне за добро без ограничения, освен една добра воля”4.
_______________________________________________
1. Кант, И., Религията в границите само на разума, с. 41 сл.
2. Кант, И., Критика на практическия разум, с.100
3. От motivus на латински – движещо.
4. Кант, И., Основи на метафизика на нравите, с.29
_______________________________________________
1. Кант, И., Религията в границите само на разума, с. 41 сл.
2. Кант, И., Критика на практическия разум, с.100
3. От motivus на латински – движещо.
4. Кант, И., Основи на метафизика на нравите, с.29
