Есен е и листата на бръшляна са добили кърваво-оранжев цвят, горят върху отсрещната стена. Целият Нойенхаймерфелд сякаш се е отместил в една пуста, мрачно-контрастна, осъвременена приказка от братя Грим. И без сюжет. Всичко тук, дори и призраците, се движи по траектории, плавно и достолепно. Винаги можеш да предвидиш къде ще се намира то в следващия момент. Аз вървя край Некар и съзерцавам полюшващата се походка на патиците. Също и при мен, всяко следващо място очаква да ме приеме. Дали не съм призрак? Поемам шумно въздух в дробовете си и бавно го изпускам. Вероятно още не съм - правя игрив отскок встрани. А градът бавно и сякаш уморено се връща на предишното си място.
Тръгвам надясно по моста и наблюдавам спокойните, привидно подвижни води на реката. Някъде методично забива камбана, вероятно църквата е методистка. Един град от протестанти на фона на католическия много-образен барок.
Мадони с чужди цветове ме наблюдават, кацнали по ъглите на сградите на Хауптщрасе. Старият перуанец отново е там, свири на китарата си и подрънква ритмично по камъка с привързаното на крака си снопче от кестени и бадеми. Редицата старинни бирарии с педантично поддържан уют премигват свещъчно през прозорците си. Излизам на Корнмаркт - черен, опушен от времето камък и позлатените корони на Девата и Младенеца, в центъра на площадчето, на пиедестала, сред подстригани дръвчета. Замъкът, целият в доволно червен камък, е кацнал контрастно горе, върху все още тъмно зелените хълмове.
Очите си почиват, вливат се навътре, а споменът от скоро-изпитата бира все още се разлива блажено по тялото ми...
