Категоричният и епохален принос на Хусерл се състои в разработването на положението, че непосредствените предмети на съзнанието – това са не вещи, а
смисли. Феномените са именно
първоначално дадените
смислови корелати на съзнанието. Това твърдение има една твърде важна консеквенция – всички „предмети” („обекти”) на една прагматическа или на една научна нагласа са вторични продукти на рационализация, а не нещо изначално дадено. Обаче именно с подобни „предмети” ние сме заобиколени в ежедневието (емпирията). Това пък от своя страна води до една нова консеквенция – ежедневието не е автентично. Целият екзистенциализъм (в частност понятието за
забрава при Хайдегер) стъпва именно върху този резултат на феноменологията на Хусерл. (Заедно с това не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че феноменологията пък от своя страна се основава именно върху провеждането до край на някои основни положения от трансцендентализма на Кант).
Естествената (ежедневната) и подведената от него природно-научна нагласа не разбират горното и твърдят, че това, с което изначално се сблъсква съзнанието, са някакви вещи сами по себе си (природни/естествени обекти), а не смисли (феномени). По този начин се получава така, че тези нагласи хипостазират собствения си продукт като нещо изначално. Оттук става ясна и критичната роля на феноменологията, както и нейният призив: „Назад към самите неща!” (Zu den Sachen selbst!)
За Хусерл възможно най-голямата грешка на модерната епистемология се състои в натурализицията на
съзнанието и чрез него на логическата нормативност.
Съзнанието не е обект сред обекти, нито субект сред обекти. То е онова, в чиито интенционални актове тепърва се конституира първоначалният предмет, а именно –
смисълът (феноменът).
