- Спомняте ли си онази странна мелодия, с фагот и акомпанимент на китара?
- Струва ми се, че се припознавате. Дори и да си спомням разни мелодии, това едва ли са вашите.
- Не се ли сещате? Фаготът ту се извисяваше, ту боботеше с някакъв дървесен уют...
- Само че китарата не беше китара, а банджо, балалайка или нещо подобно.
- Ъ-ъ, май бъркате... Беше си дванадесет-струнна китара.
- Виждате ли, че нямаме общи спомени – значи съвсем не се познаваме.
- Напротив, напротив, просто спомените на един от двама ни сигурно изневеряват, както и телата ни. Беше в Парамарибо, нали? В едно старо барче в колониален стил, на изток от рибния квартал.
- Господи, та аз никога не съм била в Суринам, какво ще правя в подобно затънтено кътче?
- А тогава откъде знаете, че Парамарибо е в Суринам?
- Да, май валеше, беше ужасно, а барманът отказваше да говори на някакъв друг език освен холандски, примесен с някакво индианско наречие.
- Вие пиехте кюрасо, а аз ви предложих шала си, онзи художническия, за да си поизсушите косата, тогава тя беше на вълни и ухаеше на масинт.
- Никога не съм пила кюрасо, грешите, това не съм била аз.
- Точно това казахте и тогава: аз никога не пия кюрасо, като удължихте „а”-то и ме погледнахте предизвикателно над ръба на чашата. Синьото на питието и синьото на очите ви сякаш се смучеха едно от друго...
- Та моите очи са кафяви, ето виждате ли...
- Да, но със синьо-зелени оттенъци...
- Вие сте поет, фантазьор, оставете ме на мира...
- Но тогава нали казахте, че харесвате поетите?
- Да, но подчертах: харесвам ги само за една вечер, колкото да изсмуча кръвта им. После те не стават за нищо. Вятърничава работа - фагот, китара, кипариси, пинии...
- Да, и едрите звезди над Фамагуста, спомняте ли си...
