Защото със сигурност въпреки стеснения исторически хоризонт, от който всеки един даден мислител твори (и който хоризонт съответно го прави винаги донякъде ограничен и ирелевантен), у него също така със сигурност ще се намери и една свръхисторична значимост с оглед на човешката ситуация изобщо, която значимост е в състояние да го направи потенциален събеседник на всяка една дадена съвременна (т.е. актуална) епоха. Ние най-малкото претендираме, че от всеки достатъчно задълбочен автор има какво да научим (поне с оглед на историята, а опосредствано и с оглед на настоящето), дори и да считаме, че наученото може да важи най-вече в негативен план (в качеството му да бъде корективът на чуждото).
Неглижирането на една подобна свръхисторичност (общо поле на диалог между епохите) ще постави под съмнение изобщо идеята за една континуалност между отделните исторически епохи и нещо повече: ще обезсмисли заниманието с история от гледна точка на едно настояще, разбирано като самодостатъчно с оглед на потопеността му в неговите собствени структурни ограничения.
Идеята ми тук е, че историчното, лишено от свръхисторичното, само́ снема себе си, лишавайки се от смисъл.
