Има ли античното понятие хамартия някакво приложение и днес? Поради плакатността на образите все по-малко; забелязвам, че това вече отдавна важи дори и за европейското кино.
Хамартията традиционно внася една вътрешна амбивалентност в образа. Благодарение на хамартията героят се разгръща пред очите ни като от една страна виновен, но от друга - и невинен. Той едновременно ни дистанцира, но и привлича - кара ни да му съчувстваме. Това е ценен принцип, защото филми или книги, в които ние нямаме някакъв мотив поне частично да се идентифицираме с някой от героите, са плоски.
Ясно е, че филмите, които се правят изключително за подрастващото поколение и които акцентират най-вече върху визуални ефекти, не разполагат вече с никакво зрително време за разгръщане на персонажите. Най-много да ги вкарат в няколко пространни назидателни и пошли диалога (монолога), разположени между стандартната скорострелна обмяна на остроумности, свистежи, изстрели и тупаници.
Питам се обаче за другите филми. Дори и в претенциозните филми за възрастни обичайно ни се представят някакви плакатни типажи, които са под бремето на някаква "травма" (онкологично заболяване, бисексуалност, садистични наклонности, гениалност или пък комбинации от въпросните). А травмата обикновено се представя като нещо, за което ние не носим никаква вина, тя е нещо в природата ни (гените ни) или просто сполетяло ни.
***
В класическото понятие за хамартия винаги има една двойственост на ведение и неведение, в която трагическият герой е поставен по отношение на самия себе си. Той едно временно знае и не знае кой е самият той. Той едновременно носи и не носи отговорност за това кой е самият той. Тази класическа амбивалентност - винаги съдържаща нови потенции за развитие - трябва за бъде съхранявана в наративните изкуства.
