Бедствие и крайност

Бедствието е парадигмален пример за това, което разколебава нашата вяра в един смислен, рационален и предвидим свят. Бедствието не дискриминира между богат и беден, вярващ и циник, висок и нисък, добър и лош, бял и мургав, близък и далечен... Или поне не дискриминира съгласно някакъв смислен екзистенциален (а още по-малко морален) критерий. Ако някой загуби най-близките си хора в резултат на бедствие, той - съзерцавайки как живота продължава наоколо - не ще може да получи отговор на въпроса: Защо това се случва точно на мен?

Бедствието не може да бъде вкарано в смислен наратив, макар че може да бъде вкарано в статистика. Затова е много силно изкушението да го отдадем на неведомото - съдбата ("така е било писано") или на конспирацията ("така е било планирано"). И двете посредством shortcut предлагат финални обяснения, без да им се налага да навлизат в тъй досадните детайли кое обуславя кое и как.

Трябва да се примирим, че бедствието не подлежи на осмисляне. На осмисляне подлежи само нашия остатъчен живот. И това е още един белег за нашата крайност. Ние сме крайни не само защото дадени органични РНК-единици (вируси) могат да използват тялото ни за своята неограничена репликация, а и защото не ни достига жизнен смисъл.