A priori бележи неусвоимостта и в някакъв смисъл неподвластността на нашето собствено съществуване, доколкото то е определено от това какво биващо сме ние, в самата ни тенденция да усвояваме света. В този смисъл, казано метафорично, то е онова от нас, което винаги остава откъм гърба ни.
Усвоявайки и обективирайки света и самите себе си, в нас неминуемо заявява себе си един необективируем остатък. Това е самото априори.
Да, априорното обслужва обективацията, но същевременно и полага нейната граница.
Така че понятието за a priori е призвано да укаже нашите граници и с това да укроти нашия догматичен и експанзионистичен хюбрис.
То, напълно съобразно с идеята на Кант, е критическо, а не обектно понятие.
