Антиномиите възникват, когато разумът се довери на естествената предпоставка, че "предметите на сетивата са неща сами по себе си" (виж с. 240). Заедно с това обаче тъкмо те (антиномиите) с оглед на своята неразрешимост под въпросната предпоставка го карат да я изостави и да заеме критическа позиция спрямо самия себе си. А това съответно имплицира той (разумът) да не отъждествява сетивните предмети с нещата сами по себе си, а да разглежда първите като явления в отлика от нещата сами по себе си, които остават недостъпни за познанието.
За разума тук се говори като за най-висшата наша способност (която обединява в себе си интересите и на другите две способности, които са споменати в бележката: разсъдъка (като стоящ за сферата на теоретическата антиномия) и способността за съждение (стояща за сферата на естетическата антиномия). А в частност практическият разум отговаря и за сферата на практическата антиномия. Разумът като цяло тук по отношение на трите сфери е най-добре да се схваща като способността, която никога не остава удовлетворена от обусловеното (а всичко в полето на опита е обусловено) и винаги търси да прекрачи към безусловното.
Немският термин за безусловно е Unbedingt. На английски се превежда unconditioned. Безусловно е критическо-негативен термин, който бележи това, което не е в състояние да бъде включено в непрекъснатата редица от обуславящи и обусловени неща/фактори, например компонентите на каузалната връзка в полето на опита. Безусловното съставлява собствено интереса на разума в качеството му на най-висшата и целяща да предостави завършек способност.
Безусловното в сферата на естетическото може да се представи така: аз изисквам красивото да се харесва и на всички други, независимо от многообразието на условията и конюнктурата, под които те биха могли да бъдат поставени (и която ги различава от мен). Т.е. въпреки че всеки един от нас е различен, бидейки обусловен от своята конкретна среда и от своята психо-физична специфика, естетическото съждение се отнася до безусловното доколкото издига претенцията за съгласието на всички възможни субекти.
До темата за свръхсетивното се стига посредством понятието за безусловно. Безусловното или в позитивен план - тоталността от условията - не може никога да бъде представена адекватно в сферата на опита. Всяко условие в полето на опита може да се разглежда като самото то обусловено от други условия, т.е. всичко в полето на опита е едновременно обуславящо и обусловено, но никога безусловно. Питайки се за онова, което отива отвъд редицата от условие и обусловено, ние сме изтеглени от разума към сферата на безусловното, която от своя страна предполага един свръхсетивен (или интелигибилен) субстрат, който обаче не е в състояние да бъде познат. Макар че според Кант той може да бъде определен с оглед на изискванията на моралния императив и на символната роля на естетическото.
Това означава, че антиномиите могат да бъдат разрешени, само ако сферата на безусловното (респ. свръхсетивното) бива схваната на страната не нещата сами по себе си, в отлика от интуитивната достъпност на предметите на сетивата.
***
Допълнение: Върху разликата между свръсетивни / ителигибилни предмети и неща сами по себе си.
Неща сами по себе си е по-бедният термин. Той в определен смисъл означава несетивни неща, лишени от определеността на пространството и времето като форми на нашия наглед. Свръхсетивните (интелигибилни) предмети за разлика от чисто негативно характеризираните неща сами по себе си са вече и позитивно определени, чрез постулатите на практическия разум и функцията на рефлектиращата способност за съждение.
Интелигибилни предмети буквално означава буквално от латински постижими чрез интелекта (разсъдъка или разума) предмети. В този смисъл той е дори в по-голяма степен позитивно определен термин от термина свърхсетивни (надхвърлящи сетивата).
Интелигибилни предмети буквално означава буквално от латински постижими чрез интелекта (разсъдъка или разума) предмети. В този смисъл той е дори в по-голяма степен позитивно определен термин от термина свърхсетивни (надхвърлящи сетивата).
