Забележително е, че още в трета глава Дикенс започва с една чудесна философска импресия относно неведомостта (непознаваемостта) на вътрешния човешки свят и за това, че "всяко човешко сърце е в някои свои идеи и въжделения тайна и за най-близкото до него сърце".
Дикенс дори асоциира тази тайна на сърцето с тайната на смъртта и задава в определен план реторичния въпрос: Дали пъплещите около мен живи хора са в някакъв смисъл повече прозрачни и достъпни за мен от онези, които вече спят в гроба?
Любопитно е обаче, че Дикенс завършва тази импресия относно нередуцируемостта на човешкия индивид до нищо външно с една концепция, която пряко черпи своя най-радикален патос от идеите на Френската революция. А именно идеята, че що се отнася до "естественото и неотчуждимо наследство" (natural and not to be alienated inheritence) на всеки човек и най-обикновеният сред хората "обладава съвсем същите притежания" (had exactly the same possessions), както и кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон.
