За самотата (с бележки върху Данте)

Позволете ми да започна с едно младежко изказване: самотата (за разлика от самотността) не е чувство, тя е начин на битие. Казано другояче – тя е събитие. Ако използваме Хайдегеровото понятие за събитие (Er-eigniss) – самотата е из-свояване на своето (das Eignen). От илюзията за чувство се освобождаваме, когато нашата самота е подпечатана и от света около нас.
Събитийният характер на самотата става непосредствено ясен и от това, че тя разрушава привичките и деликатно срутва ежедневието. В ежедневието азът може да е самотен (т.е. да търси взаимност), но не и да е сам. Самият аз е вече извън ежедневието. Неговата усетливост по странен начин се интензифицира. Това идва от факта, че азът вече не се е сраснал с нещата и хората, той е вече вън, той е определено чужденец. Мисля, че точно това събитие е позволило на Данте да напише Ад – радикалната самота, отрицание на всяка самотност*. За погледа му изкристализират симптомите на ада на другите – техните действия и бездействия. Погледът тогава може да е само споделящ, но не и ангажиран.
Точно поради това Данте не се чувства застрашен от пристрастност, неговата самота е неговият благо-дар (алегорично – това е Вергилий).
___________________________________________________
* Ако Данте бе писал не от позицията на самотата, а от тази на самотността, книгата му би била не шедьовър, а едно тривиално оплюване.