Dasein и за изкушенията на превода

Речникът и стилистиката на Хайдегер са станали дотолкова популярни, че термините, които той използва вече не звучат чуждо в никой език различен от немския, разбира се, в една специфична среда от потребители. Поради това можем да се сблъскаме и с комичния куриоз, хора нямащи никаква представа от немски език да се впускат в етимологически и филологически интерпретации. Това обаче, което тук трябва да бъде подчертано, е пълното отсъствие на неологизми у самия Хайдегер. Той не си позволява да измисля или въвежда нови думи, а само да актуализира стари или обичайни такива в нов контекст, чрез което да реактивира някакъв техен подложен на „забрава” смисъл. От друга страна, синтетично конструиране на сложни думи от често използвани морфеми пък е до такава степен разпространено в немския език, че съвсем не може да бъде окачествено като някакъв Хайдегериански подход към езика.

В тази връзка е твърде показателен фактът, че Хайдегер избира за термин, който да обозначава централното понятие в неговата философия, тъкмо израза Dasein, който има обичайна и стандартизирана употреба във философския език още от началото на 18-ти век насам. Думата е въведена от Лайбниц и утвърдена от Волф за да предава на немски латинското existentia, поради което тя на български следва да се превежда като „съществуване”. (Специално в преводите на Хегел е прието Dasein да се превежда като „налично битие”.) Dasein всъщност представлява субстантивиран инфинитив от глагола dasein, който буквално означава тук и сега (da) съм (sein). Доколкото предава тъкмо латинското existentia, Dasein обозначава именно наличността на даден предмет в противовес на неговата качествена определеност или същност (quidditas, essentia). За емпиричните предмети тази наличност (съществуването) може да бъде мислена само в пространствено-времеви характеристики, т.е. като наличност тук и сега. Това, което прави самият Хайдегер, е само да стесни, или казано по-точно да зададе нов план в смисловото поле на тази дума, като под Dasein той вече разбира специфично човешкия начин на съществуване, което, казано на класически философски език, е рефлексивно, т.е. тематизиращо самото себе си. Т.е. според Хайдегер екзистира онова съществуващо, което тематизира собствената си битийност и в този смисъл издига битието до ранга на въпрос.

Ето две историко-философски препратки, които могат да осветлят предпочитанието на Хайдегер към тъкмо този термин:
- Кант: Съществуването (Dasein) не е реален предикат. Т.е. то не е един измежду многото предикати, които могат да добавят или отнемат нещо към/от качествената определеност на даден предмет.
- Хегел: Наличното битие (Dasein) е първата поставеност на единството на битие и нищо. В себе си то се явява тъждество на реалност и отрицание, за себе си - крайност.

P.S. Преводачите на Хайдегер често се показват твърде застрашени от изкушението да се изживяват като екстравагантни, а също така оригинални „автори”. Разбирането на историко-философската самоосъзнатост у самия Хайдегер (в случай, че едно такова разбиране е действително налице) би трябвало обаче да ги пази далеч от подобно изкушение.