Ето защо в основата на композициите в джаза обикновено лежат опростени, лесно запомнящи се, дори банални мелодични линии. Смисълът на това изглежда един – при актуалното звучене на импровизацията, съзнанието винаги да удържа в себе си едно виртуално звучене на мелодичната линия. Удоволствието тук произтича именно от сравнението на насъщно възприеманата импровизация и латентно присъстващата основна музикална тема, при което се съзерцава именно модифицирането, изместването и изопачаването на втората от първата.
На една по-късна степен от развитието на джаза, когато дадена конкретна мелодия се е превърнала в популярен и широко известен стандарт, тя вече може не се изпълни изрично, а се оставя на самия слушател да я възстанови в паметта си, изхождайки единствено от импровизациите, които чува. Това разбира се предполага една същинска активност от страна на слушателя, обстоятелство, което дало основание за разпространеното мнение, че джазът е една всъщност трудно достъпна за слушане музика.
На една радикално крайна форма на джаза, какъвто е фрий-джаза, музикална тема като че ли изначално отсъства, а търсенето на такава въз основа на сякаш случайните импровизации, се превръща в една „безкрайна задача” за слушателя. Именно в това се състои и предизвикателството на този тип музика.
