В музиката според Кийт Емерсън сякаш не бива да съществува нищо тайно и скрито, всичко би трябвало да бъде безостатъчно изразено със средствата на музикалната форма, дори това да бъде с цената на помпозност, излишество и хипертрофия. Може би затова е ентусиазъм да слушаш Емерсън на живо – усещането, че пребиваваш на гребена на кръговрата - там където всичко прелива, изобилства и дори донякъде нагарча. Допадна ми наситеното електронно звучене (особено наличието на аналогова електроника – чистотата и откритостта на 70-те), допадна ми новия аранжимент на старите композиции, в който беше търсено да се подчертае авангардното им звучене, не ми харесаха обаче новите композиции, които откровено залитаха към поп-стилистиката на прогресив-метала.
