С оглед на въпроса за заглавието, забележително е, че една фраза от края на филма води до един точно определен негов прочит. А именно: на думите на Марешал, че по нищо не си личи, че планинската верига в далечината бележи швейцарската граница, Розентал отвръща: „Границите са измислица на хората. Природата не я е грижа за тях.” (Les frontiers sont invention des hommes. La nature s’en fout.) Оставяйки настрана срещаното тук класическо още от времената на софистите противопоставяне между природа (physis) и човешки закон (nomos), веднага може да се отчете, че всички теми във филма могат да бъдат организирани и разбрани около идеята за неприродността (противоестествеността) на границите между човешките същества. И в този смисъл за тяхната (на границите) илюзорност от гледна точка на самото естество. В действителност филмът като цялост може да бъде разбран като третиране на темата за илюзорността на границите между хората в пълнотата на тяхно възможно многообразие, граници – съсловни, имуществени, етнически, расови, национални, културни. Предвид универсалността и същевременно радикалността на тази основна идея учудващо е, че филмът не изпада в патетика, която да обслужва някакъв профетизъм било от холистичен, било от анархистичен тип. Напротив, Жан Реноар като че ли търси снемането на границите между хората изцяло в персонален план – в индивидуалната саможертва, в любовта a deux, в личното приятелство. С това той се разкрива не просто като голям майстор на кино-езика, но и като творец, надарен с дълбок усет към автентично човешкото.
07 октомври 2008
Великата илюзия
С оглед на въпроса за заглавието, забележително е, че една фраза от края на филма води до един точно определен негов прочит. А именно: на думите на Марешал, че по нищо не си личи, че планинската верига в далечината бележи швейцарската граница, Розентал отвръща: „Границите са измислица на хората. Природата не я е грижа за тях.” (Les frontiers sont invention des hommes. La nature s’en fout.) Оставяйки настрана срещаното тук класическо още от времената на софистите противопоставяне между природа (physis) и човешки закон (nomos), веднага може да се отчете, че всички теми във филма могат да бъдат организирани и разбрани около идеята за неприродността (противоестествеността) на границите между човешките същества. И в този смисъл за тяхната (на границите) илюзорност от гледна точка на самото естество. В действителност филмът като цялост може да бъде разбран като третиране на темата за илюзорността на границите между хората в пълнотата на тяхно възможно многообразие, граници – съсловни, имуществени, етнически, расови, национални, културни. Предвид универсалността и същевременно радикалността на тази основна идея учудващо е, че филмът не изпада в патетика, която да обслужва някакъв профетизъм било от холистичен, било от анархистичен тип. Напротив, Жан Реноар като че ли търси снемането на границите между хората изцяло в персонален план – в индивидуалната саможертва, в любовта a deux, в личното приятелство. С това той се разкрива не просто като голям майстор на кино-езика, но и като творец, надарен с дълбок усет към автентично човешкото.
