Очите му пареха и той се взираше с усилие през тежкия въздух в неуверен опит да разпознае някого. Знаеше, че тук присъстват всички, които е познавал, които познава и които ще познава някога. Лицата им обаче се смесваха, преливаха едно в друго, всяко от тях без определен пол и определена възраст. Сливаха се и чрез това, че на всяко от тях грееше една и съща снизходителна усмивка и готовност за прошка. Той обаче нямаше намерение да приема ничия прошка и ничие сълзливо уверение в близост, чудеше се как да се отърве от това масово присъствие, как да формулира призив да бъде оставен насаме, в който да не прозвучи обида и негодувание. Осъзна, че това е всъщност невъзможно, затова се задоволи с това да им обърне гръб и да се свие в себе си.
