Р. се изумяваше как така мимиките и жестовете продължават да поддържат илюзията, че съответстват на един вътрешен дух. Вглеждайки се в хората, в подвижността на очните им ябълки, в живостта на лицевите им мускули, в непринудеността на телесните им движения, в скорострелността на изричаните думи, на него му се струваше, че всичко това е одухотворено от една вътрешна мотивация, от един вътрешен живот. Не можеше да повярва, че става дума за подобия от хора, за душевни автомати, че тук се е осъществил най-интимният кошмар на Декарт – наоколо да се движат механични устройства, пружини, покрити с наметала и шапки. Не, илюзията бе съвършена, нямаше никаква нужда от наметала и шапки. Р. знаеше, че дори и да започне да разсъблича тези душевни автомати, той винаги ще стига до неприятното усещане за влажна кожа и мека плът. Че няма да открие дори и една пружинка, която да подкрепи и защити ужаса на тази нова истина.
