Поезията във филма, макар и модернистична, е без поза и претенция, поезия, която не се самолюбува, а живее и нараства в автентиката на съществуването.
Режисьор на филма е Елисео Субиела (Eliseo Subiela), а в него са използвани текстове на аржентинските поети Оливерио Хирондо и Хуан Хелман и на уругвайския поет и писател Марио Бенедети, който дори се появява спорадично в две сцени, рецитирайки пред компаньонка в нощен клуб свой стих на немски.
Кинематография, слово и музика са фино изпълнени и преплетени, така че всеки пасаж носи удоволствие. Темите за самотата, любовта, творчеството, смъртта, неконформизма, получават деликатна интерпретация, което определя и цялостната екзистенциална атмосфера на филма.
Често се случва в европейското авторско кино даден филм да се заяви като някакъв и това да се чувства имплицитно във всяка негова сцена – чувства се една преднамерена заявка и претенция. В този аржентински филм няма нищо подобно – той се случва естествено, сякаш поток от свързани образи и думи в собственото ти съзнание. В този смисъл самото му гледане е едно вътрешно поетотворчество.
