Когато синът ми Петър направи нещо, за което е убеден, че няма да ни се хареса, той започва да имитира смях, за да представи ситуацията откъм забавната й страна и да омаловажи резултата от постъпката си. През това време той внимателно ни следи и ако открие дори следа от усмивка по лицата ни, неговият насилен и престорен смях се превръща вече в непресторено ликуване, знаейки че тъкмо веселостта го освобождава от бремето на постъпката му. Закачливо започва да клати пръст, при което детската му закана сякаш се отнася както шеговито към самия него, така и към недобросъвестната практика да се отправят закани изобщо.
_________________
Петър наскоро навърши две години и пет месеца.
