Първите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията горе и долу. Човек в ежедневието си следва да пребивава на една и съща плоскост, а етажните разлики трябва да бъдат нивелирани от асансьора. Вече нямаме опит за опозицията земя и небе. Небето вече не е небесна твърд, ни похлупак, ни безкрай, нито пространството на птиците; то просто отсъства. Човек пребивава в едно условно долу, което няма за свое друго никакво горе.
Вторите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията пред и зад. Всичко функционално трябва да е на преден план. Задният план може да важи само като резерва. Дори дрехите вече нямат лице и опаки. И плакатите нямат задна страна, всичко е едно рекламно лице, а рекламният задник може да е отново само лице на продукта.
Следващите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията вътре и вън. Извън дадена сграда или извън дадено помещение пространство няма, има само други вътрешни пространства като например „вътре в колата” или „вътре в друга сграда”. Зачита се само онова пространство, което предоставя едно функционално вътре.
И не на последно място сред онези измерения, които пространството в големия град губи, са най-абстрактните измерения: тук и там. „Там” трябва да бъде сведено до случайно закъснение или естествен шум в ефира. Пространството в големия град, поне като идеал, е едно тотално тук.
Този голям град, не е ли твърде малък?!?
