Ако е поставена под съмнение почтеността на някой, би било нелепо да разчитаме на собствените му думи относно почтеността му. Същата абсурдност би била налице, ако се опитваме да докажем чрез какъвто и да е вид разумен аргумент, бил той вероятностен или демонстративен, че разумът ни е неподвластен на заблуждения, тъй като същината на въпроса е тъкмо в това, доколко можем да се доверяваме на аргументация на разума.
Разумът е неспособен да удостовери самия себе си, по същия начин по който е неспособен да се самоопровергае. Единственият изход е посочен от Кант, според който едва в сферата на морално-практическото, т.е. чрез самия морален закон, фактът на разума се самопредставя.
Все пак да се разглежда този закон като даден, трябва да се забележи, че той не е емпиричен, а по-скоро е единственият факт на чистия разум, който се обявява чрез него (т.е. чрез факта - б.м.) за морално законодателствуващ (sic volo, sic iubeo).
Все пак да се разглежда този закон като даден, трябва да се забележи, че той не е емпиричен, а по-скоро е единственият факт на чистия разум, който се обявява чрез него (т.е. чрез факта - б.м.) за морално законодателствуващ (sic volo, sic iubeo).
Впрочем ако някой все още се съмнява, коя е най-важната критика на Кант - бързият отговор е: Втората, Критика на практическия разум.
Впрочем тъкмо тя и поставя правилното отношение на третата към първата.
Впрочем тъкмо тя и поставя правилното отношение на третата към първата.
