Вярата вече дори само в епистемен смисъл стои много по-горе в сравнение с мнението. Във вярата е налице инвестиция на доверие, а това означава инвестиране на нещо изконно мое. Пребивавайки във вярата винаги съществува рискът за невъзвръщане на онова мое, което съм вложил. В този смисъл вярата е нещо като екзистенциален облог ради истината. Неотменим е рискът, след пробния камък на истината (в случай, че такъв е възможен) да остана нецял.
Знанието пък, в отношение към вярата, е само идеал.
Но и нещо повече, в знанието рискът отново стои снет. Т.е. знанието е опрадвадана, но нивелирана отново до мнение вяра.