Кант, Критика на чистия разум (B 465)
Наративът за Вавилонската кула е наратив относно претенция, но и наратив относно суетата (vanitas). Както показва етимологията на думата, суетата е хипертрофирала пустота, празнота, безсъдържателност – излишество от безсмислие.
Следва да си представяме Вавилонската кула потънала в разруха, изнемогваща из от собствената си остатъчна тежест; но също така и като място на печален карнавал. Карнавалът вече ознаменува единствено самия себе си - почините за него са отдавна забравени, а възвръщането на смисъл - отдавна изоставено.
Топосите на карнавала са междуетажията. Самите етажи със своята недвусмислена таксономия, овехтяла номерация и локализация са станали неуютни за „празнуващите”. Те не са мястото, където може да се практикува смесването на езиците.
Смесването на езиците трябва да се схваща не чисто и просто интердисциплинарно, а най-вече като смесване на обектни и метаезици. Литературата привидно рефлектира върху собствения си „жест”, смесвайки се с метадискурса на литературната критика, критиката от своя страна се маскира като литература, с характерна претенция за творчество. „Посланията” се криптират зад термини и позьорски език, така че предварително да се снеме всяко изискване да реферират към значение. Не на последно място „литературата” с охота прибягва и към суб-литературен език, за да изнасили още веднъж всеки възможен остатък от непринудено веселие.
В обръщение (commercium) на междуетажията са вече само имена (nomina), нежели идеи. Реферирането към чуждо име или кръжец, е само прикрита автореференция към собствения си кръжец или авторство.
Новите „автори” сардонично оплакват смъртта на авторството, но и трескаво узурпират правото за денотацията му...
Vanitas vanitatum...
P.S. За тези, за които подобен иносказателен език идва в тежест: Това е текст относно претенциите и практиките на т.нар. литературна Теория.
