08 септември 2016

Автентичност, изкуство


Автентичността е равномерно самоотстранена от две измерения, които рамкират човешкия живот - това на тривиалността (ежедневието) и това на игровостта (или театралността). В ежедневието никога не сме автентични, доколкото винаги е налице дефицит на осъзнатост за нашата ситуираност. В играта за пред другите също - защото преднамереността на позата надделява.

Тази равномерна самоотстраненост на автентичността - парадоксално - дава неутралната точка на съприкосновение между етическо и естетическо (в тази връзка виж статията ми За отношението между художественото творчество и моралната стойност на личността от 2005).

Терминът, чрез който  Хайдегер много удачно визира автентичността - Eigentlichkeit - от eigentlich, на немски собствено, лично - бележи това, че тя, автентичността, е пълното неутрализиране на отчуждението. А отчуждението, както следният ми текст показва, следва на първо място да се мисли като отчужденост от самия себе си. Отчужденият човек губи контакт с талантите си, а ако притежава виртуозност (техничност) тя остава куха, само гротесков знак на онова, което собствено липсва.

Така че автентичността е онзи модус на човешкото съществуване, в който е преодоляно отчуждението като винаги насъщна опасност. В изкуството отчуждението най-често се среща като отчуждение от изконно жизнения смисъл. "Изкуството" (отчужденото) като имитация на самото себе си се е свело до една безсмислена поза, до един празен и кух игрови жест. А рефлексията върху подобно "изкуство" се е приравнило до комично интелектуалничене.

Изкушението от това да си изкусен, опитен, следва да остане искрено. Ако то е обременено със суета, тогава преднамереността на позата надделява и това е смъртта на самото изкуство.