Има един тип холивудски филми, чиято фабула се основава единствено върху това - да се избяга от предвидимостта, която се обуславя от непоклатимото шизоидно клише, че персонажите по принцип се делят на добри и на лоши. Едничката цел на тези филми е зрителят да бъде изненадан поне на няколко пъти и той да не напусне с блудкавото чувство, че е знаел какво ще се случи от самото начало. Единствената „хватка” на такива филми се състои в това повествованието да води зрителя през цялото време по лъжливи следи и след няколкократна механична промяна на „подозренията” или по-точно на знаците, които ги обуславят, накрая ex machina да разбули кой всъщност бил лошият и кой добрият. Лошият, разбира се, си остава също толкова лош, колкото би бил и ако беше обявен като такъв още в началото на филма. Психологическият му образ през целия филм не е бил развит ни на минимум, а единственото, което се случва, е да му бъде сменен
етикетът.
Това, естествено, е възможно единствено чрез факта, че персонажът още поначало, съвсем по бихевиористки, е бил кух откъм всякакво съдържание.
Чрез подобни филми просто се продава доза фиктивно преживяна изненада, естествено за сметка на всяка автентика и дълбинен психологизъм.
